Теодор Буун — Заподозрян

— Разбира се — каза той малко неохотно, а двамата полицаи и госпожа Гладуел нямаше как да не забележат колебанието му, преди да се съгласи с претърсването.

Четиримата излязоха от кабинета и поеха по празния коридор. Оставаха по-малко от петнайсет минути до звънеца и после много ученици щяха да видят Тео в компанията на двама непознати с тъмни костюми. След броени секунди цялото училище щеше да разбере, че го разследват за нещо. Тео се озърна, когато спряха пред шкафчето му. Коридорът беше празен.

— Кога за последен път си го отварял? — попита Хамилтън.

— Когато дойдох в училище сутринта. Към осем и половина.

— Значи преди около два часа.

— Да, сър.

— Забелязали нещо необичайно?

— Не, сър. — На Тео му се искаше да спомене, че някой е бъркал в шкафчето му в понеделник, но изведнъж се разбърза. Беше ужасен да не би някой да го види с двамата полицаи и с директорката.

— Сега можеш да отвориш — нареди му Хамилтън.

Тео набра кода — 33833 — и отвори вратичката. Наглед нищо не липсваше, обаче със сигурност беше добавено нещо. Отляво, облегнати на няколко учебника, имаше три тънки предмета, които Тео виждаше за пръв път.

— Нищо не пипай — предупреди го Хамилтън, приведе се по-наблизо и Тео усети дъха му на врата си. Ворман и госпожа Гладуел също се приближиха и няколко секунди никой не помръдна и не продума. Накрая Хамилтън попита: — Да забелязваш нещо необичайно, Тео?

— Да, сър, тези не са мои — успя да каже Тео с пресъхнала уста.

Тънките предмети се оказаха „Линкс 0-4“, най-модерните и най-леките компютри, завладели пазара. С изумителната си графика, неограничена памет и огромен брой приложения, както и с цена от триста деветдесет и девет долара, таблетът 0–4 беше най-евтиният, но пък много по-съвършен от конкурентите си. Инспектор Ворман надяна хирургически ръкавици и подреди таблетите върху бюрото на госпожа Гладуел така внимателно, все едно са диаманти. Позвъниха на Биг Мак и той тръгна насам, за да идентифицира откраднатото си имущество.

— Моля ви, обадете се на майка ми — обърна се Тео към госпожа Гладуел. — Или на баща ми. Няма значение.

— Не бързай толкова — сряза го Хамилтън. — Имаме още въпроси.

— Няма да отговарям на повече въпроси, докато родителите ми не дойдат.

— Щом Тео твърди, че не е откраднал таблетите, аз му вярвам — заяви госпожа Гладуел.

— Много ви благодаря — каза Хамилтън.

— Откъде разбрахте, че ще бъдат там? — попита Тео.

— Тео, за пореден път ти казвам, че ние задаваме въпросите — напомни му Хамилтън. Тонът и отношението му бяха отвратителни още от самото начало, а сега, когато държеше в ръцете си доказателствата и си въобразяваше, че е разкрил престъпление, той стана просто нетърпим.

— Може ли да се обадя на родителите му? — попита госпожа Гладуел.

— Разбира се, че можете — каза Тео. — Не те управляват училището. Не могат да ви нареждат какво да правите.

— Затваряй си устата, хлапе — сряза го Ворман.

— Моля!? — възкликна госпожа Гладуел. — Не говорете на учениците ми по този начин! Тео не е престъпник. Вярвам му безусловно.

Тео застана до госпожа Гладуел, която седеше зад бюрото си, и извади мобилния си телефон. С бутона за бързо набиране се свърза с кантората „Буун и Буун“. Вдигна Елза и Тео, вперил поглед право в ядосаните очи на инспектор Хамилтън, каза:

— Здрасти, Елза, аз съм, Тео. Трябва да говоря с мама.

— Нещо не е наред ли?

— Не. Просто искам да говоря с мама.

— Тя е в съда. Цяла сутрин ще е заета.

— Добре, тогава ме свържи с татко.

— И него го няма. Приключва сделка в Уилкисбърг. Какво става, Тео?

Нямаше време да си бъбри с Елза, пък и тя не можеше да му помогне с нищо. Полицаите бяха вбесени и той усещаше, че не разполага с никакво време. Прекъсна разговора с Елза и натисна друг бутон за бързо набиране.

— Айк, аз съм.

— Добро утро, Тео — отговори Айк. — Защо ми звъниш в десет и половина?

— Айк, в училище съм и тук двама полицаи ме обвиняват, че съм откраднал едни компютри, които някой е пъхнал в шкафчето ми. Можеш ли да дойдеш?

— Стига толкова, хлапе — изръмжа Хамилтън.

Айк не отговори, но връзката с офиса му прекъсна.

Тео затвори рязко телефона си и го пъхна обратно в джоба си. Формално погледнато, това беше нарушение на правилника. Само осмокласниците имаха право да носят мобилни телефони в училище, но използването им беше под строг контрол. Те можеха да бъдат включвани само през междучасията и на обяд. При сегашните обстоятелства обаче Тео се съмняваше, че госпожа Гладуел ще му се ядоса. И тя наистина не го направи.

— В нищо не сме те обвинили — заяви Хамилтън. — Просто провеждаме разследване и когато установим, че някой притежава крадени вещи, се налага да задаваме въпроси. Не е ли логично?

— Тео не е откраднал компютрите, разбрахте ли? — категорично заяви госпожа Гладуел.

Ворман реши да играе ролята на доброто ченге и се усмихна престорено.

— Е, Тео, ако не ти си сложил таблетите в шкафчето си, очевидно е някой друг. Кой има кода ти?

Безопасен въпрос. Тео му отговори: