Теодор Буун — Заподозрян

Тео беше гледал достатъчно телевизия, за да знае, че отиването в участъка обикновено означава белезници и пътуване на задната седалка на полицейска кола, и за част от секундата тази мисъл му се стори интригуваща. Досега не му бяха слагали белезници, нито се беше возил на задната седалка на полицейска кола, така че, след като го оправдаеха, щеше да е забавно да разказва за цялото приключение. Въодушевлението му обаче бързо помръкна, когато си даде сметка, че в училището и в града ще плъзнат клюки и скоро целият свят ще разбере, че Тео е главният заподозрян.

— Часовете свършват в три и половина, нали? — попита Айк госпожа Гладуел.

— Точно така.

— Добре. Ако сте съгласни, ще доведа Тео в полицейския участък в четири следобед. Сигурен съм, че родителите му ще го придружат.

Инспекторите се спогледаха и беше ясно, че и двамата не искат да спорят с Айк.

— Кога можем да поговорим с другите ученици? — попита Ворман.

— Ами, предполагам, в три и половина — отговори госпожа Гладуел.

— Чии са съседните шкафчета на твоето, Тео? — попита Хамилтън.

— На Уди, Чейс, Джоуи, Рикардо — повечето са от моя клас — отговори Тео. — Шкафчето на Дарън е точно под моето.

Ворман погледна Хамилтън и каза:

— Трябва да проверим в лабораторията дали могат да изследват за отпечатъци.

— Добре — съгласи се Хамилтън. — Освен това трябва да вземем твоите отпечатъци, Тео. Може да го направим следобед, когато дойдеш.

— Искате да ми вземете отпечатъци ли? — попита Тео.

— Разбира се.

— Не съм сигурен за това — отговори Айк. — Ще го обсъдя с родителите му.

— Пет пари не давам — каза Тео, — направете го. Няма да намерите мои отпечатъци по тези таблети, понеже никога не съм ги докосвал. Ако искате, подложете ме и на детектор на лъжата. Нямам какво да крия.

— Ще видим — каза Ворман.

Изведнъж полицаите се разбързаха да си ходят. Хамилтън затвори бележника си и го пъхна в джоба на сакото си.

— Благодаря за отделеното време, госпожо Гладуел — каза той и се изправи. — Благодаря и на теб за съдействието, Тео. Господин Буун, беше удоволствие да се запознаем.

След като си тръгнаха, Тео седна на стола на Хамилтън.

— Трябва да поговорим за още нещо — каза той и Айк се отпусна на другия стол.

Госпожа Гладуел слушаше внимателно, докато Тео описваше двете срязани велосипедни гуми, едната от които на територията на училището. А когато разказа за камъка, влетял в кантората предния ден, Айк отсече:

— Някой те е погнал.

— Добре че ми каза — отговори Тео.

9

Никак не беше чудно, че положението се промени драстично след намесата на майката на Тео.

Той й се обади по време на обедната почивка и петнайсет минути по-късно тя пристигна в кабинета на госпожа Гладуел. Настояваше за отговор на всеки свой въпрос. Беше бясна, че полицията е разпитвала Тео, без родителите му да присъстват, но госпожа Гладуел я увери, че той се е справил чудесно. Отговарял предпазливо и дал на полицаите възможно най-малко информация. Претърсването на шкафчето му било неизбежно, тъй като училището имало право да го отваря при всяка основателна причина. Училищната политика изисквала госпожа Гладуел и останалите служители от администрацията във всички случаи да оказват пълно съдействие на правоохранителните органи.

Отначало госпожа Буун смяташе да вземе Тео от училище и да го заведе в кантората, а от там — в полицията. Според госпожа Гладуел обаче беше по-разумно да изчакат края на учебните занятия. Тази сряда Тео веднъж вече беше измъкнат от час и ако това се повтореше, само щеше да засили подозренията. Тя посъветва майка му да се придържат максимално към обичайния ход на нещата. След това я осведоми за останалата част от доста вълнуващата седмица на Тео. Той още не беше казал на родителите си за двете срязани гуми и за обира на шкафчето си и новините смаяха майка му. Тя доста се ядоса, задето си е премълчал.

Преди да си тръгне, госпожа Буун помоли директорката да даде на Тео строги указания от училище да отиде право в кантората.

В три и половина инспектор Хамилтън чакаше в класната стая на господин Маунт. Беше позвънил на учителя и го беше помолил да „покани“ Дарън, Уди, Чейс, Джоуи и Рикардо да останат след часовете за кратка среща. В присъствието на господин Маунт инспекторът разговаря кратко с всяко момче поотделно. Пръв беше Дарън и след като на една увеличена снимка установиха точното местоположение на шкафчето му, инспекторът го попита:

— По кое време днес сутринта за пръв път отиде до шкафчето си?

Дарън сви рамене и отговори:

— Когато дойдох в училището, точно преди часа на класния.

— А той кога започва?

— В осем и четирийсет.

— Защо ходи до шкафчето си?

— За да взема някои учебници и да оставя други, както винаги.

— Днес сутринта видя ли Тео Буун до шкафчето му?

Дарън се замисли и сви рамене:

— Май не. Мисля, че Тео вече беше влязъл в час.

— Кого помниш да си видял до шкафчето си днес сутринта?

Поредната пауза, докато момчето обмисляше въпроса.

— Рикардо, може би Уди. Просто някои от момчетата. Тогава не се замислих кого виждам. Обикновено бързаме за часа на класния.