Теодор Буун — Заподозрян

— Не съм казал, че е заподозрян, господин Буун — хладно поясни Хамилтън. — Престъплението е извършено преди по-малко от двайсет и четири часа, така че ни дайте малко време. Разследването едва започва.

— Какво следва, що се отнася до Тео? — попита госпожа Буун.

— Може да си върви. Няма да го арестуваме посред нощ. Ако се наложи отново да поговорим с него, ще ви се обадя. — Хамилтън ставаше малко раздразнителен, вероятно понеже трима адвокати го въртяха на шиш. — Задачата ни е да проследим всички следи и да се помъчим да установим кой е извършителят на престъплението. Не знаем дали Тео казва истината. Несъмнено звучи достоверно, обаче аз съм разговарял с много обвиняеми, които твърдят, че са невинни. Може да е невинен, но може и да не е. Вие не се съмнявате, но разследващите не работят така. Някой ден, надявам се скоро, ще знаем много повече и тогава дано да мога да кажа: „Тео, ти казваш истината.“ Докато това не стане обаче, не вярвам на никого.

— Не ми ли вярвате? — оскърбено попита Тео.

— Виж, Тео, не знам дали лъжеш, не знам и дали казваш истината. Като разследващ, за мен е твърде рано да преценя. Засега не разполагаме с много доказателства, но онова, което имаме, сочи към теб. Разбираш ли?

Тео кимна леко, но беше ясно, че не е доволен.

Хамилтън погледна часовника си, затвори една папка и каза:

— Благодаря ви, че дойдохте, и както казах, ще поддържаме връзка.

Групичката представители на семейство Буун напусна сградата. Никой не се усмихваше.

Тео се помъчи да учи в кабинета си в кантората, но беше твърде разсеян. Бяха поставили ново стъкло, а късчетата от натрошеното бяха пометени. Нямаше и следа от атаката от предишния следобед, но Тео още чуваше трясъка на счупеното стъкло, силното тупване на камъка, улучил рафта с книги, звънтенето на посипаните стъкълца, уплашеното изскимтяване на Джъдж, последвано от неистов лай. Тео сякаш бе усетил, че има още някой. Беше го доловил като насън. Май го беше чул веднъж онази сутрин по време на първия час в училище, преди да се появят полицаите и да съсипят целия му ден. Ако затвореше очи, можеше да си представи как седи на бюрото, когато камъкът влетява, а после, през следващите няколко секунди сякаш чу нечии стъпки. Някой бягаше. Онзи, който бе хвърлил камъка, беше съвсем близо. На Тео десетки пъти му се искаше да го зърне как бяга.

Кой беше въпросният тайнствен човек? Възрастен ли беше? Или ученик? Мъж или жена? Самотен нападател или член на банда?

Дори Джъдж изглеждаше малко неспокоен. Първото посещение на местопрестъплението извика в съзнанието на Тео лоши спомени, затова така и не успя да се справи с домашните. Най-накрая заключи вратата, надникна през новите стъкла, не видя никого и напусна сградата, яхнал колелото си и следван от Джъдж.

10

Снимката беше изпратена от анонимен акаунт в „ГашМейл“ и първоначално беше пусната в кутиите на десетина ученици от прогимназията в Стратънбърг. От там набра скорост и до седем и половина в сряда вечерта стотици, ако не и хиляди хора в града я бяха видели и знаеха за какво става въпрос.

Беше направена от човек, решен да остане анонимен и неизвестен, но явно се беше скрил някъде на отсрещния тротоар, когато Тео, родителите му и Айк излизаха от полицейския участък. На снимката добре се виждаха и четиримата, смръщени и притеснени, а точно зад тях и отгоре ясно се четеше надписът „Полицейски участък на Стратънбърг“.

Снимката беше придружена от описание: Тео Буун, на тринайсет години, с адрес Малард Лейн 886, излиза от полицията заедно с родителите си, след като е бил арестуван за извършения във вторник обир на известния магазин за електроника „Биг Мак Систъмс“. Според осведомени източници полицията открила откраднатите стоки в сряда сутринта в шкафчето на Тео в училище. Очаква се той да бъде изправен пред съда за малолетни следващата седмица.

Както винаги в сряда вечер семейство Буун си бяха поръчали китайска храна. Бяха в кабинета и вечеряха пред телевизора. Джъдж, който се мислеше поне наполовина за човек, седеше до Тео и от време на време получаваше по някоя скарида със сладко-кисел сос — любимото му ястие. По време на вечерята почти не разговаряха. Мислите на Тео бяха заети с последните събития, които се развиваха лавинообразно. Родителите му размишляваха как да предпазят сина си. Госпожа Буун не докосваше своето пилешко. Господин Буун дъвчеше настървено, като че ли беше в съдебната зала и нанасяше съкрушителен удар на лошите, доказвайки, че Тео не е извършил нищо нередно.

Мобилният телефон на Тео завибрира — беше получил съобщение. Той му хвърли един поглед. Близката му приятелка Ейприл Финмор му пишеше: