Теодор Буун — Заподозрян

— Забеляза ли край шкафчетата някого, който няма работа? — попита бавно Хамилтън.

— Кой например?

— Например някой, който не би трябвало да се навърта там.

— Да не би някой да е направил нещо нередно?

— Точно това се опитваме да установим, Дарън. Да си забелязал някой непознат край шкафчетата преди десет часа сутринта?

— Непознат ли? Възрастен човек?

— Възрастен, друг ученик, всеки, който няма причина да се мотае в този край на коридора.

Поредното продължително мълчание, после момчето бавно поклати глава и каза:

— Не, господине, не забелязах такъв човек.

— Нищо необикновено?

— Нищо, сър.

Подобни разговори се проведоха и с другите момчета. Само Чейс си спомни, че е срещнал Тео сутринта, обаче не го беше видял да вади учебници или други неща от раницата си. Инспектор Хамилтън внимаваше да не издаде какво е било намерено в шкафчето на Тео и да не създаде впечатление у момчетата, че приятелят им е загазил.

В четири следобед Тео, родителите му и Айк влязоха в полицейския участък на Мейн Стрийт на две пресечки източно от сградата на съда. Посрещна ги инспектор Ворман, който ги поведе надолу към малка стаичка в тесния сутерен. Предложи им нещо за пиене — всички отказаха — и той премина към деловата част. Следобед с госпожа Буун вече бяха разговаряли два пъти по телефона, така че нямаше никакви изненади.

Тео щеше доброволно да даде показания в присъствието на адвокати, а Ворман щеше да запише показанията му с видеокамера и касетофон. Тео бе уверил родителите си, че няма какво да крие и че не знае нищо за проникването с взлом в магазина и за откраднатите предмети.

Започна от понеделник и от първата случка с шкафчето си. Разказа за двете срязани гуми и каза, че Гил от „Гилс Уийлс“ може да потвърди това. Отново обясни, че не е съобщил на родителите си просто поради липса на време и възможности. Описа големия камък, разбил вратата на кабинета му предния ден. С помощта на насочващите въпроси на Ворман Тео стигна и до откраднатите таблети, намерени в шкафчето му. Както винаги, се отбил до шкафчето си броени минути преди часа на класния. В коридора било шумно и пълно с ученици както предния и по-предния ден. Отключил шкафчето си и не забелязал нищо необикновено. Огледал го внимателно заради случилото се в понеделник. Сигурен бил, че по онова време таблетите „Линкс“ не били в шкафчето му. Не забелязал и ничие необичайно присъствие — нито непознати възрастни, нито ученици от други класове. Не му било известно някой да знае кода му. Не бил чувал за други подобни случаи на непозволено проникване в училищните шкафчета.

Тео говореше бавно и предпазливо, а когато го помолеха, повтаряше казаното. Вляво от него беше майка му, отдясно — баща му. Айк седеше в края на масата, все още ядосан, че полицията е дръзнала да обвинява племенника му. Инспектор Хамилтън седеше точно срещу Тео и търпеливо ръководеше разпита. До него имаше видеокамера на статив, която записваше разговора.

Тео направи точно и подробно обяснение на краткия си сблъсък с полицай Стю Пекинпо във вторник вечерта и обясни при какви обстоятелства е станал той. Беше категоричен, че никога не е влизал в „Биг Мак Систъмс“. Предложи на полицията да проверят търговските регистри, за да се уверят, че не е купувал нищо от магазина.

Когато Тео приключи разказа си, камерата и касетофонът бяха изключени и всички си отдъхнаха. Инспектор Хамилтън обясни, че ще отложат снемането на отпечатъци, понеже не са свалили нито един пръстов отпечатък и от трите таблета. Нямаше с какво да сравнят отпечатъците на Тео.

— Някой е бил много внимателен — каза Хамилтън, вперил поглед в Тео. — Сигурно е носел ръкавици.

Тео не можеше да разбере дали Хамилтън все още го подозира. Като всеки добър разследващ полицай той не издаваше почти нищо и се държеше така, сякаш всеки беше потенциален виновник.

— Ами анонимното обаждане? — попита Айк. — Успяхте ли да го проследите?

— В известен смисъл — отговори рязко Хамилтън, с което ясно показа, че не желае Айк да го притиска. — Обаждането е от уличен телефон близо до болницата, така че трудно ще разберем кой точно е позвънил.

— По кое време е станало това? — попита Уудс Буун.

— В девет и двайсет — отговори Хамилтън.

— Значи, ако таблетите не са били в шкафчето на Тео в осем и четирийсет, когато той се е отбил там, крадецът е отворил шкафчето му някъде по време на първия учебен час. След като е оставил таблетите, той или е напуснал училището и е хукнал към уличния телефон близо до болницата, за да се обади, или е съобщил на някой външен човек, че е изпълнил мисията и полицията вече може да бъде осведомена. Вероятно второто. Така че си имаме работа не само с един член на някаква малка банда.

Инспектор Хамилтън впери поглед в Уудс Буун, който му отвърна със същото.

— Може би е трябвало да станете детектив — отбеляза Хамилтън.

— Може би вие трябва да забележите очевидното. Става дума за подхвърлени улики. За капан. Не знам кой и защо го е направил, но е съвсем ясно, че Тео няма нищо общо. В момента той е жертва, а не заподозрян.