Теодор Буун — Заподозрян

На следващия ден, сряда, Тео както винаги подкара към училище с висока скорост, но този път не мина през центъра на града и не се качваше по тротоарите. На закуска не можа да поговори с родителите си, защото баща му както обикновено бе тръгнал рано, за да си побъбри с приятели на кафе, а майка му вече излизаше, закъсняла за среща. Тео и Джъдж мълчаливо закусиха самички.

Според заглавията във вестниците нямаше и следа от Пийт Дъфи. Крадци бяха нахлули в компютърен магазин на Мейн Стрийт. Двама студенти от колежа „Стратън“ бяха арестувани за кибер преследване. Нито дума за неизвестния извършител, нанесъл щети в правната кантора на Тео Буун, понеже полицията все още не беше осведомена.

Тео се радваше, че е сряда — със сигурност щеше да мине по-добре от вторник.

По време на втория час, геометрия, срядата на Тео неочаквано стана много по-лоша от вторника му. По уредбата пискливият глас на секретарката на училището госпожица Глория попита настойчиво:

— Госпожо Гарман, там ли е Тео Буун?

Точно в този момент Тео се беше унесъл в мечти за предстоящото лагеруване на езерото Марло. Щом чу името си, той се сепна и изопна гръб, сякаш го бяха зашлевили.

— Да, тук е — отговори госпожа Гарман.

— Пратете го в канцеларията, моля.

Тео скочи от чина и излезе навън.

Двама полицейски инспектори с тъмни костюми бяха седнали в кабинета на директорката госпожа Гладуел, която имаше вид на човек, видял призрак, когато влезе Тео.

— Тео, тези господа са от полицията и искат да разговарят с теб — на един дъх изрече тя.

Полицаите нито се изправиха, нито се усмихнаха. По-ниският и по-възрастен от тях беше инспектор Ворман — Тео го беше виждал в съдебната зала. Всъщност Тео го беше гледал как дава показания по време на един процес няколко месеца по-рано. Другия, инспектор Хамилтън, срещаше за пръв път. Точно той обаче се обади:

— Тео, искаме да ти зададем няколко въпроса.

Тъй като нямаше свободни столове, Тео се облегна на стената, чудейки се защо са дошли полицаите. Първата му мисъл беше, че е заради счупеното стъкло, но бързо я отхвърли. Такава дребна хулиганска проява не изискваше намесата на двама полицейски инспектори.

— Добре — успя да отговори той.

— Случайно да си бил в центъра на града снощи? — продължи Хамилтън.

На Тео не му допадна нито тонът, нито смръщеното му лице. Двете заедно създаваха силното впечатление, че е заподозрян в нещо нередно. Той погледна към госпожа Гладуел, която нервно барабанеше с пръсти по бюрото си. Погледна и към инспектор Ворман, който пишеше нещо в бележника си.

— Снощи бях в приюта на Хайленд Стрийт.

— По някаква причина да си ходил на Мейн Стрийт? — попита Хамилтън.

— Защо ми задавате тези въпроси? — попита Тео, с което истински подразни двамата полицаи.

— Аз ще задавам въпросите, Тео, а ти ще отговаряш — подсмихна се подигравателно Хамилтън като слаб телевизионен актьор.

— Просто отговаряй — обади се и Ворман, самата строгост.

— Не, не съм ходил в центъра на града — бавно отговори Тео. — Бях в приюта, после се прибрах с колелото у дома.

— Блъсна ли се в полицай Стю Пекинпо? — попита Хамилтън.

— Да. Случайно се сблъсках с него, но всичко приключи добре.

— И къде стана това?

— На Мейн Стрийт, където се пресича с „Фарли“.

— Значи снощи си бил в центъра, нали, Тео?

— Минах с колелото.

Полицаите се спогледаха самодоволно. Госпожа Гладуел още по-бързо забарабани с пръсти.

— Има един компютърен магазин надве пресечки от „Фарли“ — каза Хамилтън. — Казва се „Биг Мак Систъмс“. Знаеш ли го?

Тео поклати глава. Не. Обаче помнеше името на магазина от бързия преглед на заглавията в сутрешните вестници. Беше обран предната вечер.

Ворман му подсказа:

— Продават компютри, лаптопи, принтери, софтуер, обичайните неща, но освен това и последните модели таблети, смарт-падове, електронни четци и дори мобилни телефони. Никога ли не си ходил в този магазин, Тео?

— Не, сър.

— Имаш ли лаптоп?

— Да, сър. „Джупитър Еър“ с тринайсетинчов екран. Подариха ми го за Коледа.

— Къде е сега?

— В раницата ми, в класната стая.

— Понякога оставяш ли го в шкафчето си? — попита Хамилтън.

— Случва се. Защо?

— Тео, напомням ти, че аз задавам въпросите.

— Добре, но, изглежда, смятате, че съм направил нещо нередно. А ако е така, искам да се обадя на адвоката си.

Думите му се сториха забавни и на двамата полицаи. Тринайсетгодишно хлапе настоява за адвокат. По цял ден се разправяха с бандити и престъпници и всеки от тях искаше адвокат. Това хлапе май прекаляваше с телевизията.

— Искаме да огледаме шкафчето ти — каза Хамилтън.

Тео знаеше, че не е разумно да се съгласява на никакво претърсване. Колата, къщата, джобовете, офиса, дори шкафчето — никога не позволявай да ги претърсват. Ако полицията беше убедена, че там има улики за престъпление, щяха да вземат заповед за обиск от съдия или писмено разрешение и да направят обиск. Тео обаче знаеше, че не е направил нищо нередно, и подобно на всички невинни хора искаше да го докаже на полицията. Знаеше освен това, че училищната управа може да отвори шкафчето му и без негово позволение.