Теодор Буун — Заподозрян

Тео се почувства още по-зле, докато потегляха с колата, а допускаше, че същото важи и за баща му. Сервизът „Гилс Уийлс“ беше затворен, затова се запътиха към къщи.

— Утре ще дойдеш ли да играем голф? — попита господин Буун.

— Разбира се — отговори Тео, но без никакъв ентусиазъм.

— Очаква се да вали.

— Не се и съмнявам.

Защо пък тази седмица да не свърши с проливен дъжд и с наводнено игрище за голф?

За вечеря в петък обикновено ходеха в „Малуф“ — ливански ресторант със страхотни морски деликатеси, но днес нито Тео, нито родителите му имаха настроение. Бяха изморени от дългата и доста необикновена седмица. Безкрайните тревоги се отразяваха на настроението им. Вече три дни Тео не мислеше почти за нищо друго, освен че е несправедливо обвинен, че може да го арестуват и дори да го изпратят в затвор за малолетни. Знаеше, че родителите му са много по-разтревожени, отколкото изглеждаха. А поредният случай със срязана гума изопна още повече нервите им.

Тео хапна сандвич и супа, извини се и се качи в стаята си. Айк му изпрати три есемеса следобед, за да разбере дали е открил паролата за електронния архив на правната кантора. Тео не му отговори, защото не се решаваше да наруши неписания кодекс на кантората. Кражбата на паролата от компютъра на Винс беше непочтена и тежеше на съвестта му. А ако я дадеше на Айк, щеше да се почувства още по-зле. От друга страна, беше му дошло до гуша да бяга и да бъде мишена на нечий старателно планиран заговор. Време беше да отвърне на удара. Полицаите явно бяха твърдо решени да го вкарат в съда. Часовникът тиктакаше и времето не беше на негова страна. Не след дълго положението щеше да се влоши още повече.

Тео се обади на Айк, който все още беше в кабинета си.

— Крайно време беше — каза Айк ядосано. — Взе ли паролата?

— Да, но трябва да ме убедиш, че постъпваме правилно, Айк.

— Вече ти го казах, Тео. Не нарушаваме никакви закони. Погледни на нещата така: минаваш през кантората и навсякъде виждаш папки с дела, нали така?

— Да.

— Правна кантора е. Има папки с досиета по бюрата, подредени в шкафовете, оставени в заседателната зала, в отворени куфарчета, купчини с папки, преди да бъдат прибрани някъде. Папки, навсякъде папки. Кажи ми, Тео, случвало ли се е да вземеш някоя от тези папки и да я разлистиш?

След известно колебание Тео отговори:

— Да.

— Разбира се, че се е случвало и не си нарушил никакъв закон. Не си престъпил и етичен кодекс, понеже още не си адвокат. Просто си проявил любопитство, това е. Това правим и сега, Тео, любопитстваме. Част от досиетата на адвокатската кантора се съхраняват електронно, за да може работещите в кантората да имат лесен достъп до тях. Същите тези досиета ги има и на хартия в папки някъде в кантората, точно като онези, които си разлиствал.

— Разбирам, Айк, но просто не ми се струва редно.

Айк дишаше учестено по телефона и Тео се приготви да посрещне острите му укори. Вместо това обаче Айк каза спокойно:

— Старая се да ти помогна, Тео. Разсъждавай по следния начин: информацията, до която се мъчим да се доберем, ще си остане само помежду ни. Няма да разкриваме тайните на клиентите пред никого. Поверителността изобщо няма да бъде нарушена. Просто се опитваме да разнищим една загадка и ако успеем, изобщо никой няма да разбере, че сме си пъхали носа в електронния архив.

— Но всяко влизане в него оставя следа.

— Не се тревожи за това, Тео. Ще го направя с шифрован код, който никой не може да проследи. Водя те с едни гърди. Не съм съвсем безпомощен, що се отнася до техниката.

— Не съм казвал, че си.

— Пък и съм готов да се обзаложа, че записите на влизанията в архива едва ли се проверяват повече от веднъж годишно.

— Вероятно.

— Дай ми паролата, Тео.

— Avalance88TeeBone33.

— Буква по буква.

Тео бавно изреди буквите и цифрите, после даде на Айк кода на акаунта.

— Постъпваш умно, Тео. Залавям се за работа.

Тео се изтегна на леглото си и впери поглед в тавана. Айк беше умен човек, който някога бе блестящ адвокат, ала често имаше странни хрумвания. Теорията му, че проблемите на Тео се дължат на някое от заплетените бракоразводни дела на майка му, беше доста невероятна. Но поне беше някаква теория. Тео размишляваше във връзка с Айзък Шиър и колкото повече мислеше, толкова повече се разубеждаваше, че това момче може да е истинският виновник.

Тео изпрати есемес на Гриф: Научили кой продава таблетите?

Почака десет минути, после изключи телефона си.

19

В събота сутринта Тео се събуди от гръмотевиците и шума на пороя, който се изливаше навън. Бавно изпълзя от леглото и надникна между завесите. В задния двор се бяха образували локви. Никакъв голф днес. Джъдж го последва долу в кухнята, където родителите му правеха палачинки, печаха наденички и си говореха, разбира се, за времето. Тео не проумяваше защо възрастните отделят толкова много внимание на тази тема. Нищо не можеха да променят.