Теодор Буун — Заподозрян

В града гърмеше новината, че Пийт Дъфи е бил забелязан на международното летище „О’Хеър“ в Чикаго. Опитал се да плати в брой за еднопосочен билет до Мексико Сити, но го забавили, когато чиновникът забелязал нещо необичайно във фалшивия му паспорт и уведомил началника си. В този момент Дъфи избягал от гишето и се изгубил в тълпата. ФБР го идентифицирало по пръстов отпечатък върху паспорта и по записите от охранителните камери. На първа страница на стратънбъргския вестник имаше снимката му, но поне според Тео човек трудно би го познал. Носеше някакво кепе, очила с дебели рамки, брадата му беше набола, а косата му беше руса, почти бяла.

— ФБР разполагат с техника, която може да увеличи човешкото лице и така да забележиш неща, невидими с просто око — обясняваше господин Буун, все едно беше спец по техниката на ФБР.

Тео седеше на масата, ядеше си палачинките, даваше малко на Джъдж, взираше се в черно-бялата снимка на Пийт Дъфи и мислено благодареше, че физиономията на този човек е отново във вестниците. Може би през следващите няколко дни интересът на градчето към Пийт Дъфи щеше отново да се разпали и хората щяха да забравят за другия престъпник — Тео Буун.

— Къде ли е бил цяла седмица? — попита госпожа Буун, докато отпиваше от кафето си и четеше некролозите.

— Сигурно е работел над новия си външен вид — отговори господин Буун. — Боядисвал си е косата, пускал си е брада. И това кепе! Хайде стига! Човек с такава външност на международно летище със сигурност ще привлече внимание.

— Изобщо не прилича на Пийт Дъфи — отбеляза Тео.

— Обаче е той — уверено заяви господин Буун. — Променил е външността си, похарчил е малко пари, снабдил се е с нови документи, макар че явно не са много сполучливи, и за малко да се измъкне.

— И аз бих искал да се измъкна — отбеляза Тео.

— Тео! — строго се обади госпожа Буун.

— Така е, мамо. Иска ми се да изхвърча от тук и да се скрия някъде.

— Всичко ще се оправи, Тео — увери го баща му.

— И защо мислиш така? Полицаите ми дишат във врата и само чакат да ме тикнат в затвора за малолетни. Някакъв ненормалник ме преследва из целия град с нож и дебне отново да ми среже гумите. Разбира се, татко, нещата наистина изглеждат страхотно.

— Спокойно, Тео. Ти си невинен и ще го докажем.

— Добре, но ще те питам нещо. Мислиш ли, че човекът, ограбил магазина на Биг Мак, е същият, който ми срязва гумите, хвърля камъни и разпространява всички онези глупости по интернет?

Господин Бун подъвка замислено наденичката си и после отговори:

— Да, мисля.

— Мамо?

— Така ми се струва.

— Ставаме трима. Според мен е съвсем очевидно. Тогава защо не можем да убедим полицията?

— Струва ми се, че можем — каза господин Буун. — Те все още разследват взлома и кражбата. Имам доверие на полицаите и вярвам, че ще заловят престъпниците.

— Според мен те вече са решили, че престъпникът съм аз. Онзи Ворман мисли, че лъжа. Не го харесвам. Втриса ме от него.

— Всичко ще се нареди, Тео — успокои го майка му и го потупа по ръката.

Той забеляза как тя и баща му се спогледаха, но в очите им нямаше увереност. Бяха притеснени като него, може би дори повече.

След закуска Тео и баща му отидоха с колата до „Гилс Уийлс“ за поредната нова гума. По тяхна молба Гил изнамери в задната част на сервиза първите две срязани гуми. Даде ги на господин Буун, който сега разполагаше с всичките три. Той плати за втората и третата гума, както и осемте долара, които Тео дължеше за първата. Гил ги увери, че срязването на гуми не се е превърнало в епидемия за града. Всъщност през изминалата седмица имало само три случая, всичките с потърпевш Тео.

Когато излязоха от сервиза за велосипеди, дъждът беше престанал, но небето си оставаше облачно и свъсено. Тео и баща му се позачудиха дали да не отидат на игрището за голф и да изчакат там времето да се оправи. Разбира се, теренът щеше да е подгизнал, а по-късното отваряне означаваше, че ще се струпат много хора. Тео знаеше, че пълно с хора голф игрище е още по-неприятно от липсата на игрище. Двамата с баща му единодушно решиха, че идеята не е добра.

Айк му изпрати два есемеса — настояваше да се видят. У дома Тео се помота в очакване времето да се оправи. След час обяви, че му е доскучало и че Айк го е поканил на обяд. Позволиха му да отиде и той яхна колелото.

Айк изглеждаше по-зле от обикновено. Очите му бяха зачервени и подути, с тъмни кръгове под тях.

— Не съм мигнал до сутринта — обясни той, докато Тео се настаняваше на стола. — Изобщо не съм лягал. Цяла нощ четох бракоразводните дела и да ти кажа, Тео, по света има много тъжни хора, които трябва да се разведат. Никога през живота си не съм бил толкова потиснат. Не разбирам как майка ти може да върши тази работа всеки божи ден. Съпруги обвиняват съпрузите си във всякакви ужасни неща. Мъжете обвиняват жените си в още по-големи прегрешения. Готови са да си издерат очите за това кой да получи къщата, колите, банковите сметки, мебелите, обаче опре ли работата до децата — човече, настава истинска битка. Потресаващи истории, казвам ти.