Тъгата на сукубата

— Толкова, колкото въобще някога бих могла да бъда.

Пътувахме мълчаливо към Университетския квартал, в ума ми напираха стотици въпроси. Когато миналата седмица премести Сет от апартамента ми, ангелът ми каза да не се тревожа, тъй като ще се погрижи за възстановяването на писателя. Разбира се, аз така или иначе се тревожех — и за Сет, и за сделката, която бях сключила с Джером. Бях на път да стана единственият и най-голям източник на хаос и съблазън в Сиатъл. Дори Хю и звездните му шантажи вече нямаше да изглеждат толкова добри… е, лоши.

Щях да бъда много по-зле от робинята, която Хелена твърдеше, че съм. Тази мисъл ме разболяваше.

— Ще бъда с теб — каза ми успокоително Картър, когато няколко минути по-късно приближихме до вратата на Сет.

Ангелът проблесна за кратко пред погледа ми и аз осъзнах, че бе невидим за очите на смъртните, но не и за моите.

— Какво знае?

— Не много. През последните няколко дни се чувстваше все по-бодър и по-бодър, казах му някои неща, но всъщност… мисля, че чака теб.

Въздъхнах, кимнах и погледнах вратата. Изведнъж се почувствах неспособна да помръдна.

— Можеш да го направиш — нежно каза Картър.

Кимнах отново, натиснах бравата и влязох. Домът на Сет изглеждаше съвсем същия както последния път, когато бях тук: кухнята пак си беше светла и приятна, в дневната пак бяха подредени кашони с неразопаковани книги. Откъм спалнята долиташе тиха музика. Мисля, че беше „Ю Ту“, но не разпознах песента. Движейки се по посока на звука, стигнах спалнята на Сет и застанах на вратата, обзета от страх да прекрача прага.

Той седеше в леглото подпрян на възглавници. Държеше в ръце „Зелена книжка с приказки“ и изглежда беше прехвърлил около една трета от нея. При приближаването ми вдигна поглед и аз едва не се свлякох от облекчение, като видях колко по-добре изглежда. Цветът му се бе възвърнал, очите му бяха ясни и будни. Единствено растителността по лицето му беше неравномерна и занемарена, предполагам, защото не се беше бръснал в продължение на седмица. Това отговори на въпроса ми дали пък Сет не оставяше нарочно едва наболата си брада. Той се пресегна към нощното шкафче за дистанционното и спря музиката.

— Здравей.

— Здравей.

Направих няколко крачки в стаята, без да посмея да се приближа повече.

— Искаш ли да седнеш? — попита той.

— Да.

Лицата на Къди и О’Нийл критично ме гледаха от дъската за обяви, докато носех стол към леглото на Сет. Седнах, вгледах се в него и после извърнах поглед, неспособна да понеса дълбочината на тези кехлибаренокафяви очи, след като бях проникнала в съзнанието му.

Между нас настана предишната тишина. Напредъкът, който бяхме постигнали в разговорите, се бе изпарил. Този път Сет нямаше да поеме инициативата. Както Картър бе отбелязал, писателят чакаше аз да го направя. Отново вдигнах поглед, заставяйки се да срещна очите му. Трябваше да го направя. Трябваше да му обясня, но се плашех. Каква ирония! Аз, която през половината от времето не знаех кога да млъкна. Аз, известна с това, че винаги имам готова някоя запомняща се, остроумна забележка. Знаейки, че няма да ми стане по-лесно, дълбоко си поех дъх и излях навън всичко с усещането, че раят е зад гърба ми и че току-що бях дала съгласието си за ада, който се простираше пред мен.

— Истината е… истината е, че аз всъщност не работя в книжарницата. Искам да кажа, работя, но не заради това съм на земята, не е това задачата ми. Истината е, че съм сукуба. Зная, че вероятно си чувал за нас, но се съмнявам, че това, което си чул, е вярно…

Продължих. Разказах му всичко. За правилата и начина на живот на една сукуба, за недоволството ми от тях и защо не ходех на срещи с хората, които харесвам. Разказах му за другите безсмъртни, за ангелите и демоните сред нас. Дори му обясних за нефилимите и намекнах, че присъствието на Роман в апартамента ми е било заради устроения от мен капан, но най-вече засегнах неудобното положение, в което Сет ни бе заварил. Говорех дълго, като през половината от времето дори не знаех какво казвам. Знаех само, че трябва да говоря; да говоря, за да се опитам да обясня на Сет нещо, което не се поддаваше на обяснение.

Най-после стигнах до края и красноречието ми секна.

— Е, мисля… Мисля, че това е всичко. Вярваш или не, силите на доброто и злото, поне както хората ги разбират, са истински и действат навсякъде по света, и аз съм една от тях. Този град е пълен със свръхестествени създания, но хората просто не ги усещат. Наистина, така може би е по-добре. В противен случай, ако знаеха повече за нас, щяха да открият колко жалък и отчайващ е всъщност животът ни.