Тъгата на сукубата

Замълчах и си помислих, че ако Сет не бе станал свидетел на случилото се, вероятно щеше да реши, че съм луда. По дяволите, дори и след всичко той вероятно все пак мислеше, че съм луда. И щеше да е прав. Докато кафявите му очи мълчаливо преценяваха мен и думите ми, в моите очи бликна предателска влага. Започнах бързо да примигвам и отклоних поглед, за да я скрия; сукубите може и да бяха обвинявани, че правят какви ли не странни неща, когато са със смъртни мъже, но аз лично бях сигурна, че плачът не е сред тях.

— Ти каза… Каза, че някога си била човек — той говореше несвързано, вероятно опитвайки се да проумее цялата концепция за смъртно и безсмъртно. — Как тогава… как стана сукуба?

Погледнах го. В този момент не можех да му откажа нищо, без значение колко болезнено беше.

— Сключих сделка. Вече ти казах, че бях омъжена и че… изневерих на съпруга си. Последиците бяха… неприятни. Изтъргувах живота си и станах сукуба, за да поправя злото, което бях сторила.

— Вечно ще плащаш заради една грешка? — намръщи се Сет. — Не е справедливо.

Вдигнах рамене, крайно притеснена от темата. Никога и с никого не бях говорила за това.

— Е, вече е направено.

— Добре. — Той леко се раздвижи в леглото и мекото прошумоляване на чаршафа бе единственият шум. — Добре. Благодаря, че ми разказа.

Мога да разпозная кога ме изритват и думите му се забиха в мен като острие. Това беше. Направих го. Сет знаеше за мен. Между нас всичко бе приключило. Нямаше начин нещата да останат същите както преди, не и след всичко, което му бях разказала, но нали беше за добро? Забързано се изправих. Изведнъж ми се прииска да не оставам повече при него.

— Да. Добре.

Тръгнах към вратата, но внезапно спрях и го погледнах:

— Сет?

— Да?

— Разбра ли? Разбра ли защо правя всичко това? Защо не можем… Защо трябва… — не успях да довърша мисълта си. — Невъзможно е. Иска ми се да беше различно…

— Да — тихо каза той.

Обърнах се, напуснах апартамента му и тръгнах към колата си. Щом влязох вътре, отпуснах глава на волана и неудържимо се разридах. След няколко минути ме обгърнаха нежни ръце. Обърнах се към Картър и заплаках на гърдите му. Бях чувала разкази за хора, срещнали ангел. Свидетелите разказвали за красотата и покоя, преживени в тези моменти. Въпреки че никога не бях изпитвала нещо подобно, с отминаването на минутите ужасната болка в гърдите ми понамаля и аз се поуспокоих. Накрая вдигнах глава и погледнах ангела.

— Той ме мрази — задавено казах аз. — Сега Сет ме мрази.

— Защо говориш така?

— След всичко, което му разказах…

— Подозирам, че е объркан и разстроен, но не мисля, че те мрази. Такава любов не се превръща лесно в омраза, макар че, признавам, понякога двете се преплитат.

Изсумтях.

— Ти чувстваш ли я? Неговата любов?

— Не по същия начин като теб, но да, усещам я.

— Никога не бях изпитвала нещо подобно. Не мога да го опиша. Харесвам Сет. Харесвам го толкова много… Може би дори го обичам, но не по начина, по който той обича мен. Не съм достойна за тази любов.

Картър възкликна:

— Никой не е недостоен да бъде обичан.

— Дори и някой, който току-що се е съгласил да прекара следващия век, като наранява хората, развращава душите им и ги тласка към изкушение и отчаяние? Ти навярно ме мразиш за това. Дори самата аз се мразя.

Ангелът ме изгледа уверено и спокойно:

— Защо тогава се съгласи?

Отпуснах главата си на облегалката:

— Защото не можах да понеса мисълта, че аз… че тази любов ще бъде изтрита от главата му… че няма да си спомня за нея.

— Каква ирония, а?

Обърнах се към него. Вече нищо не бе в състояние да ме изненада.

— Колко знаеш за мен?

— Достатъчно. Зная какво си получила, за да станеш сукуба.

— Тогава си мислех, че така е правилно — промълвих, а вътрешният ми взор се обърна към далечно време и място, към друг мъж. — Той беше толкова тъжен и разгневен заради мен… че не можеше да продължи живота си със знанието какво бях сторила. Просто исках завинаги да бъда изтрита от ума му. Мислех си, че щеше да е по-добре, ако той… ако всички… забравеха за мен. Ако дори забравеха, че някога съм съществувала.

— А сега не мислиш така?

Поклатих глава:

— Видях го… години по-късно, вече като старец. Преобразих се във формата, с която ме беше познавал. Всъщност тогава за последен път бях с лицето си. Приближих се, но той плъзна поглед покрай мен. Не ме позна. Времето, през което бяхме заедно; любовта, която бе изпитвал към мен — всичко си беше отишло. Беше си отишло завинаги. Това ме погуби. После се чувствах като ходещ мъртвец. Не мога да позволя това да се случи отново. Не и със Сет, след като преживях какво изпитва към мен. Дори и ако тази любов е съсипана, помрачена от сегашното му мнение за мен. Дори и ако никога повече не ми проговори, пак ще е по-добре, отколкото ако тази любов никога не бе съществувала.

— Любовта рядко е идеална — изтъкна Картър. — Хората се заблуждават, като мислят, че трябва да бъде така. Точно несъвършенството прави любовта съвършена.