Тигрицата на океана

Белязания отдаде нареждането си за лов. И всички се нахвърлиха върху плячката. Започнаха да нагълтват цели мятащите се безредно главоноги.

В този миг майката чу вика за помощ на детето си. Извърна се, улови го в полето на звуковото си зрение. Отпусна долната си челюст. При липсата на външно ухо китообразните слушат с челюстите си. И чу, все едно видя, как връхлиташе отгоре му една огромна бяла акула. Някак по-тромава от другите, с вяли движения на опашката. Схваната.

Не се подвоуми. Изпищя предупреждението си за опасност, след което всичките й сродници прекъснаха пиршеството, за да се спуснат след нея. И връхлетя. Връхлетя направо, с цялата си сила и цялото отчаяние на майка. Блъсна акулата така, че хищницата, спряла зашеметена насред път, затвори раззинатата си уста, готова вече да захапе Глухото, което се бе вцепенило от ужас. После се мушна под нея, обърна се и нападна повторно, тоя път от другата страна. Стовариха многотонните си туловища върху гигантската риба и останалите косатки. Самецът загриза гръдната й перка.

Дори здрава акула не би устояла на такава атака. Какво оставаше за Схванатата, която с мъка движеше вдървеното си тяло? Убедена напълно в безполезността на борбата, тя понечи да избяга, отказвайки се от плячката, предпочела да отървава своя живот.

Накрая успя. По-право враговете я оставиха да избяга, нагризана, смазана от жестоките им удари, с бързо пулсиращи от преумората хриле, които при нейната скованост и без това доставяха малко кислород за огромното й тяло.

Макар и възбудени от преживяното, косатките скоро подновиха лова си, нахвърлиха се пак върху опиянените от любовта главоноги.

И когато позаситиха глада си, доволни, с пълни стомаси, те се заиграха. Заподхвърляха си като топка един неизяден калмар, удряйки го поред ту с чела, ту с опашки.

Тоя път и Глухото взе участие в играта. Само в такива игри над водата то се изравняваше с останалите. А угрижената му майка стоеше отстрани на стража и претърсваше околността с ултразвуковия си прожектор. Наплашена, очакваща ново нападение.

Най-сетне водачът прекъсна увеселението, поведе ги отново по познатия им път, нататък, където ги очакваше още по-обилна плячка. Поведе ги уверено, без да се двоуми за посоки и направления, указвани му безпогрешно от слънцето, луната и съзвездията. Познаваше отлично родния си дом — океана и сложните му течения с различната им топлина и соленост, а с ултразвуковия си локатор опипваше релефа на морското дъно, за него ясен като щурманска карта.

Пътуваха дълго в походния си строй, докато наближиха сушата. Не само Белязания, всички знаеха къде са попаднали. Всеки залив има своя температура, свой вкус, своеобразни течения, свой шум на прибоя.

Но този, чудно, не беше същият. На същото място, но друг, непознат. Без рифове, без живот. Само коралов трошляк и пясък, размесени с натрошени мидени черупки.

И докато самецът се колебаеше, смутен от тая неочаквана промяна, заобиколен от още по-смутените самки, Глухото, безгрижно като всяко дете, макар и различно от другите, зърна една тигрова акулка, още неизгубила ивичестите си шарки, и се спусна подир нея, забравило забраната да се отделя от майка си.

Усетила на часа самоотлъчването му, тя изпищя подире му тревожния си призив. Защото знаеше какво може да сполети всяко китообразно, голямо или малко, в този кипнал прибой от пяна и пясък.

Глухото не я чу. То виждаше само пърхащата пред носа му акулка, която като всяка малка твар търсеше спасение в плиткото. И нали отсъстваше слухът, който през размътената вода единствен можеше да открие бързо надигащото се дъно, изведнъж то се озова върху пясъка. Уплашено, косатчето опита да се дръпне назад. За нещастие никое китообразно не умее това — един фатален пропуск в еволюционното им устройство. Докато то се опомни, следващата по-голяма вълна го повдигна и отхвърли още по-навън в сушата. И — още една. Още една. Запремятаха го, запълниха с пясък дихалото му.

И то в отчаяние изпищя бедствения си сигнал. Този сигнал се подава само в крайна нужда, когато косатка се дави или задушава. И всичките й близки са длъжни да й се притекат в помощ. Рядко употребяван, но задължителен призив, при който всички изоставят заниманията си и се спускат да помогнат дори с риск за собствения си живот.

Задължителен за всекиго от стадото. Какво тогава да се каже за майката? В жестоко предчувствие, забравила напълно опасността, на която се излагаше, тя се втурна в посоката на неговия глас и само след секунда заседна в плитчината. Вълните запремятаха и нея из недълбоките локви на мъртвия коралов бряг.

Не го извика съзнателно. Съзнанието й сега бе обладано от един-единствен порив — да стигне по-скоро до детето си, да помогне — без да е наясно как. Извика го инстинктът й, слепият рефлекс при допира на тинята до дихалото.

Останалите косатки чуха двата отчаяни призива. Нямаха право да останат безучастни, нямаха право да се махнат от това злокобно място. Законът на рода — инстинктът за взаимопомощ, бе сподавил доскоро най-властния инстинкт — за самосъхранението.