Тигрицата на океана

Все едно не го усетила, акулата продължи да изплува нагоре. По-право усетила го бе, но нямаше друг изход. Продължи да се носи към повърхността, сякаш знаеше, че врагът й не обича много-много да попада там.

Над океана лежеше светла лунна нощ. Безброй звезди мигаха по небосвода и във водата. Луната, лимонено-сребриста, ръсеше седефени отблясъци по вълните, сред които грееше още една луна — риба луна, грейнала от облепилите я светещи бактерии. Някакво плоско същество като срязана зад главата гигантска риба, една „Плаваща глава“, както си я представяха морските обитатели, която лениво зобеше преминаващите покрай нея рибни личинки, медузки, ракообразни и дребни калмарчета.

Изправена отвесно риба игла се носеше над повърхността, като се удържеше така с бързи махове на потопената във водата опашка. Тъй бягаше от неприятелите си, догонвана и надминавана от излитащите във въздуха ескадрили от летящи риби, след които се стрелкаха триметрови риби платноходи — бързи, но неповратливи при огромната си скорост, на което пък разчитаха жертвите им, като сменяха посока при полета си.

Калмарът явно не се чувстваше на мястото си в този чужд за него свят. Излишен, заплашен. Пък и знаеше, че китовата акула с нейната бронирана кожа не е глътка за неговата уста. Но в гнева и в яда си продължаваше да я мачка с пипала и да я стърже с клюн.

Изведнъж той трепна. Увисналият във водата опашен плавник усети заплашителната топлина на връхлитащ кашалот. Откъснатото пипало мигновено свърза тая топлина с деня, когато бе загубил едната си ръка. И мигновено се отхвърли от неуместната си плячка, готов да се гмурне надолу, в своето неоспорвано царство.

Ала Свирача не му позволи да избяга. Насочил към него ултразвуковия сноп на своя природен сонар, от който главоногото усещаше, че губи сили, той го настигна, преди водометът му да е дал първия си тласък. И по стар опит се блъсна с все сила в главата му, между двете огромни, искрящи със зеленикави блясъци очи — там, където намираше мозъкът му. Друг път такъв удар решаваше изхода на борбата. Сега навярно не се бе прицелил добре или пък, винаги с оскъден въздух поради запушеното дихало, не бе намерил нужните за това сили.

Ударът му се оказа безуспешен. Макар и леко замаян, Откъснатото пипало успя да се отскубне от челюстта му и да се изстреля към бездната.

С привършен въздух, полузадушен, Свирача го остави да му избяга. А той изплува на повърхността и задиша учестено, като пронизваше морската тишина с оглушителните подсвирквания на повредената си ноздра.

8.

Омотан до половината в превръзки, с две патерици под мишници, мисионерът се дотътри до лагера на леководолазите, които бяха опънали палатките си на брега, та да си позволят за малко лукса да поспят на твърда земя. Завари ги заети с потягане на дихателните апарати и на кинокамерите, в промиване на заснетите ленти, в кърпене на облеклото.

Циклопа вдигна глава от харпуна, на който нагласяше нов заряд:

— Добре дошъл, отче Йона!

Намекваше за библейската легенда, според която пророк Йона бил глътнат от кит и след това отново излязъл на белия свят.

— Бог да ви закриля! — отвърна патер Себастиан, сякаш не забелязал задявката. — Мога ли да приседна за малко при вас? За разтуха.

Ева му поднесе походно столче, но той го отблъсна леко.

— Наказа ме Бог. Наистина, с лека казън. Да не сядам.

— По-зле щеше да бъде — подметна Циклопа, — ако нямаше на какво да седнете.

— Слава на Мадоната! — вдигна ръка да се прекръсти гостът.

И отпуснат върху патериците, ги загледа съсредоточено.

Циклопа явно се дразнеше от присъствието му.

— Вие какво пак? Разследване?

— Пазил ме Бог, брате! Ами пак ви питам — вие за какво? Хотел ли ще правите, та снимате, снимате?

— Няма да го правим под водата.

— Че знам ли? Казват, и такива замисляли. За богатите безделници. Да се забавляват, да гледат отдолу морето.

— Лошо ли е това? Да видят.

— Не съм аз, който ще ги съди. Но Бог е отредил всекиму място под слънцето: на птиците — въздуха, на рибите — морето, на човека — сушата. Всекиму — където е роден. Ако смяташе, че човекът трябва да странства като птиците и рибите, щеше да му даде крила и перки.

— А небето?

— Небето е за Бога и за ангелите. А човекът се възгордя с разума, който Бог му даде.

— Ако искаме да сме точни — разума, който Сатаната му даде под формата на ябълка?

— Грешен си, братко — поклати глава мисионерът. — Виждам, гневиш Бога.

Циклопа се изправи нетърпеливо:

— Я да оставим намира Бога и ангелите! Ами вие кажете какво току се въртите край нас?

Патер Себастиан едва сдържаше раздразнението си от тая неприкрита недружелюбност, но намери още сили да отвърне кротко:

— Братя, в името на Бога, махнете се оттук! Не докарвайте зло върху главите на моето паство!

Циклопа се усмихна:

— Какво зло сме им докарали? Мисионерът заговори бавно:

— Ще построите хотели и къмпинги, ще изсечете палмите, ще превърнете острова в пустош. А хората ми, от свободни хора ще направите слуги. И проститутки.