Тигрицата на океана

Но скоро дочу глъчката на дългоръките китове. Настигна ги, доколкото можеше безшумно. И дълго се колеба дали би могъл да отмъкне някое малко китче. Ала те не го оставиха да се надява на такова щастие. Показаха му, че са го усетили, като се построиха по китовия си обичай в кръг с опашките навън. Ще не ще, трябваше да се откаже и от тях. Разярени, те са опасни, особено защищаващите децата си майки, които са по-едри от мъжкарите. Телата им са тежки и масивни, опашките им удрят по-силно от най-силната вълна на прибоя, а дългите им гръдни плавници, всеки от тях почти колкото женска косатка, тежки и ръбести, могат с един удар да зашеметят дори по-голям противник.

Тогава му хрумна старата ловна хитрост. И нея бе научил още по времето, когато плуваше в майчиното стадо. Вместо да напада китовете, с които самотен ловец не може да се справи, да ги използва за прикритие.

Той се присламчи тихо към тях, без никакви враждебни намерения. Понякога и това става — китове и косатки да се хранят мирно едни до други. Дългоръките престанаха да предават тревожните си сигнали, които са разбираеми и за другите морски жители. Но не изоставиха бдителността си. Предпочетоха да се изтеглят по-близо до брега, където обикновено се спасяват от враговете в плитчините. А такъв беше и умисълът на косат ката.

Морските лъвове не разбраха тая уловка. За тях китовете не представляват никаква заплаха. Мъжкарите продължиха да пазят царствата си с оглушителни ревове, а женските — да кърмят и да галят новородените си малки. Само няколко бездетни самки играеха сред вълните.

Черния, все още несигурен за властта си, въртеше глава на всички посоки да не го издебне изневиделица някой съперник и завръщаше в харема си всяка самка, която понечеше да се окъпе в морето.

А Стария, понеже нямаше какво да пази, се излежаваше по гръб сред вълните, с притворени очи и вдигнати нагоре лапи. Искаше му се, много му се искаше, да се приближи до някоя от лудуващите на стотина крачки от него женска, ала не дръзваше. Съпругът й тозчас щеше да го нападне, а Стария нямаше сили за нова битка.

И все пак нагонът надделя. Озъртайки се боязливо, той заплува нататък. Нащрек, в очакване рева на оскърбения владетел.

Вече се бе изравнил с една от тях, която в своето женско кокетство се бе заиграла пред него, когато чу връхлитащата, успяла да издебне сгодния случай, косатка. Опитен и хитър, Стария се гмурна под самката и изскочи зад нея. Не беше негова, та да я защищава. Старческият егоизъм надделя над жертвогодността на влюбения младок.

И косатката впи зъби в изненаданата жертва. А подплашените тюлени, изоставили другарката си на произвола на съдбата, в случая една зъбата уста, плуваха с удесеторени сили към брега, пищяха ужасени и се мятаха с огромни скокове по скалите, след което продължаваха да бягат по-далеч от водата, като не зачитаха граници и газеха малките тюленчета, които не успяваха да се отстранят от пътя им.

10.

Хората на Циклопа бяха опънали една мрежа при изхода от наподобяващата миниатюрен фиорд лагуна. Отначало се безпокояха много, и то напълно основателно, дали пленницата им няма да се възползва от страшните си зъби, за да си пробие с тях път към свободата. Ала косатката въобще не направи опит за бягство. Първите дни лежеше в плитчината, напълно безпомощна, изтощена от страшното премеждие. Ако я бяха оставили на свобода, в дълбокото, безсъмнено щеше да се удави.

После почна бавно да се оправя. Познаха го, като я видяха, че отстъпи от брега и се отпусна сред лагуната, вече устойчива, сигурна в себе си.

И толкова! Нищо повече. Никакъв признак, че е оздравяла. Стоеше на място, дишаща тежко. Нито плуваше, нито приемаше храна. Каквото и да й предложеха. Водолазите й ловяха баракуди, тонове, меру, ала тя не ги поглеждаше. Лежеше и въздишаше.

Ева бе забелязала първа — наистина, това не беше обикновено дишане, а — направо изпълнени с мъка въздишки. И очите й, съвсем не в унисон с озъбената морда, изглеждаха тъй тъжни, тъй безнадеждно тъжни.

Хората вече се бяха разколебали дали има смисъл да я държат повече. Кой океанариум ще вземе да купува такава безучастна, а ако ставаше дума за човек — меланхолична, бъдеща своя атракционна звезда? При това Циклопа знаеше, че китовете и делфините страдат като човека от всякакви психични заболявания. И главно, дори да я купеха, колко щяха да платят за нея?

Само когато на брега излезеше Ева, косатката се пооживяваше. Приближаваше и я следеше с втренчен поглед. Неподвижна, безразлична, само втренчена в нея. Никакъв друг признак на живот. Един жив труп, огромен жив труп сред залива.

Махнеше ли се Ева, и Хекуба отново се връщаше в средата на лагуната, изпаднала отново в мрачното си безучастие.

Циклопа се сети:

— Не виждате ли, че признава само вас? — обърна се той към служителката си. — Я вземете да я нахраните вие!

И тя реши да опита. Толкова й бе мъчно за клетата великанка, че превъзмогна боязънта, що й внушаваше страшният й вид, пое един петкилограмов къс от риба тон и застана с протегнати ръце на издадената сред водата скала.