Тигрицата на океана

С идващия прилив водата се надигаше, сякаш се издуваше като кипнало мляко. Ревящият прибой настъпваше към брега. От морето пъплеха равни водни дюни, твърде големи за лекия бриз, който лъхаше от океана. Не беше на хубаво — тъй думаха туземците. Когато зареве в тихо време, прибоят предвещава заплаха.

Доскоро съвсем червени, органовите корали почваха да позеленяват. От тръбичките им се подаваха зелените полипи и от техните размахани пипалца рифът заприличваше на тучна ливада. Отгоре им плуваха пъстро нашарени риби пеперуди. Една от тях мина съвсем непредпазливо пред дупката на дебнещата мурена. И мурената стрелна шия да я хване.

Едва тогава Ева проумя хитростта на рибката, която не бе плувала както трябва, а заднишком, с опашката напред, като рак. И това, което изглеждаше око, се оказа тъмно петно до опашката, а истинското око беше маскирано с черна отвесна ивица. Мурената се бе излъгала, сметнала, че там, където се вижда окото, там е и главата. А плячката винаги се поглъща с главата напред.

Не и тоя път. Усетила опасността, рибата пеперуда плесна с опашка и хукна да се спасява, но вече както подобава — с главата напред.

Сред червените рогови корали се провираше жълта офиура. След нея мъкнеше бодливия си възел „трънен венец“. Ясно, и тук скоро щеше да започне смъртта и разрушението, както бе подметнал Циклопа.

Около едра, добре охранена анемона се въртеше пъстър амфиприон, оранжево-син, с три напречни бели ивици като превръзки.

Внезапно той трепна и се спусна към съдружничката си актинията, преследван от друга риба. Тогава, едва докоснала разпрострените пипала на актинията, преследвач като се разтрепера и се отпусна сред тях, поразена от отровата им.

Амфиприонът пък отстъпи настрана, привидно безучастен към станалото, с вечното си мрачно изражение, което му придаваха увисналите ъгли на устата.

Ева неволно си помисли: Подлец, с угризения, че примамва подло други риби към гибел. Тогава чу гласа на Циклопа:

— Колко малко красота остана на света?

И видял недоумението по лицето й, се разсмя злъчно:

— Аз и красота! Как ли звучи тая дума в моите уста? Но няма що. Тъкмо аз. Грозният Данте, грозният Бетховен, грозният Микеланджело, грозният Толстой, грозният дебелак Балзак подариха на хората най-хубавото. И сакатият Сервантес, и слепият Омир. Само Байрон е бил красавец. Но куц. Впрочем и той като мен. Весело, нали? Аз и Байрон.

Ева опита да му върне заядливата закачка:

— Види се, нямате чувство за малоценност.

Сякаш не я чул, повече на себе си шефът й добави:

— Искам да покажа на хората последните останки на истинската красота. Тая, която днес бива гонена отвред.

Ева го изгледа недоумяващо. Какво се бе разприказвал?

— Никъде няма място за нея — натърти той. — Нито в изкуството, нито в архитектурата, нито в литературата, нито в модата. Още по-малко в човешките отношения. Днешният закон гласи: „Не красота, а оригиналност!“ Оригиналността, доведена до ексцентричност, изгони естетичното. Може да е грозно, но да бъде различно от онова, което е било.

— Че какво лошо в това? — пресрещна го Ева.

— Какво ли? Красотата е една-единствена, както е една-единствена истината. Красота, истина, целесъобразност — това е едно и също. Като математическа задача. Има само едно решение. Но е еднообразна, вярно е, обикновена, неоригинална. Всичко различно от красотата е все грозота, всичко различно от истината е все лъжа. Ей това виждаме днес — всеки художник е по своему оригинален, което значи по своему твори своя собствена грозота.

— Нима отричате, че тъкмо оригиналният творец създава прогреса? В изкуството, в науката, в живота.

— Не толкова оригиналният, колкото проницателният. Първият гледа да не е като другите; вторият не се страхува, че е като другите. Той търси към многото открито преди него да прибави малко нещо ново: ново щрихче, нова багра, нов тон, ново преживяване — някой още неоткрит детайл в разкошния храм на красотата. Но истински нови — малки стъпчици, но стъпчици нагоре, към съвършенството. А оригиналният, понеже е неспособен да направи такова откритие, понеже не се задоволява с малката стъпчица, понеже търси лесния успех, той деформира, създава изроди и в изобразителните изкуства, и в литературата, и в музиката, и в модата. И в живота. Всички мадони си приличат, различни са само дяволите — всеки неповторим в своята грозота. Днес светът е потънал в морето на грозотата. Под властта на най-големия декаданс, който познава историята, най-всеобхватния — Великия декаданс. С две главни букви.

Ева се отдръпна потресена. Никога не бе слушала толкова дълъг монолог от неговата уста.

— Подочула бях нещо за вас. Но чак толкова. Такъв мизантроп?

Той я изгледа с единственото си око:

— Мизантроп е този, който се е напатил от филантропите.

Понеже никога не бе могла да го наддума, Ева отново се обърна към косатката:

— Хекуба!

Звярът трепна леко с очи. Но не откликна.

— Хекуба! — повтори нежно Ева. — Ела, вземи!

Пак никакъв отзвук. Клетата Хекуба!