Тигрицата на океана

Както изглежда, днес беше ден на премеждия. Още неизгубил от поглед финвалите, ето че от синята бездна се надигна друго туловище на големина колкото тях, само че с по-едри и по-многобройни бели петна по кожата.

Китова акула! Безобиден великан. Безобиден, но ако не му хрумне да се почеше малко Уви, хрумнало му бе тъкмо това. Още с изплуването си се насочи към лодката. И човекът с учудване зърна окачената за устната му котва. Кат чудовищна обеца.

Опря се в борда и почна да гърка в него устната си, и то тъкмо там, където висеше котвата, с явното намерение да я махне от себе си.

Вдигнал на часа веслото, лодкарят замахна да нарани акулата с вързания към него нож. То се знае, не успя. При допира с твърдата кожа ножът се размести във възела си, хлътна назад. Добре, че не падна в морето.

Какво не опита клетият корабокрушенец да я прогони? И викове, и пляскане по водата, и удряне, и отблъскване с греблото. Все едно, че не съществуваше. Настойчиво до безнадеждност, чудовището продължаваше да блъска котвата в дървената обшивка, настървено да се отърве най-сетне от тая досадна украса.

Накрая успя. Не да махне куката, а да пробие с нея лодката. Шурна тънка струйка и почна да залива дървената скара. Ала акулата не се задоволи и с това. Продължи да блъска със срасналото в плътта й желязо. Както беше почнал, можеше да превърне лодката на трески. А тя беше единствената му надежда.

Нима можеше да я остави така?

И той стори най-безразсъдното на пръв поглед. Скочи върху огромния шарен като шахматна дъска гръб и се хвана за ухото на котвата. Разтърси я с все сила. Да я махне той. Не му се удаде. Ала постигна друго. Усетила най-сетне болка, акулата се отказа от намерението си и бавно, като подводница, потъна. Потъна накрай като перископ и гръбната й перка.

Циклопа побърза да се прехвърли на борда. Защото в същия миг зърна мярналата се наблизо сянка. Не можа да я познае веднага. Едва отвътре, на сигурно, се вгледа в тъмния силует, който плуваше редом с него. Странно същество, уродлива химера, рибешки сиамски близнаци. С две опашки.

Всъщност — нормална акула, тигрова акула с обезобразена гръбна перка. А втората опашка принадлежеше на налапаната, но все още ненагълтана докрай акула лисица.

Раздраната перка плуваше досами лодката и го разглеждаше с въглено черното си око с опасен и властен поглед. Беше съвсем безобидна така, със запушена уста, и все пак вдъхваше трепет. Не беше гладна, защо тогава го преследваше?

По зачестилите птици човекът се досети, че приближава сушата. После, преди да я е видял, преди да е чул и шума на прибоя, долови рева на морските лъвове.

А лодката вече потъваше, пълна с вода. Започна да я изгребва с шепи. Само който е опитвал да го прави, може да разбере колко трудно е то. Струваше му се, че след всяка изхвърлена от него шепа нахлуват две.

Никак не държеше да излезе на брега, където са тюлените. Сигурен беше, че няма да го посрещнат дружелюбно. Затова закрепи приспособения си рул така, че да го насочи малко по-вдясно. При това там безспорно имаше хора. Виждаше се отвявания от бриза стълб дим.

С големи усилия успя да задържи лодката на повърхността, докато достигна плитководието. Той скочи от нея и потънал до гуша, прегази до чакълестия бряг задъхан. Насреща му се зададе човек, някаква жена в дрипи.

Не можа да повярва на очите си. Халюцинираше ли? Та това приличаше на Ева! Неговата Ева! Жива и невредима!

С радостен вик Циклопа се затича към нея, самозабравил се от радост, разперил ръце за прегръдка. Но в последния миг съзря как се присвиха недоволно черните й зеници. И той се овладя. Намали крачки и протегна студено ръка.

Колко нелепо изглеждаше това ръкостискане тук, на пустинния остров, между двама полуголи несретници!

— Радвам се, че ви виждам! — само това банално приветствие успя да се откърти от устните му.

Без да отговори на поздрава му, тя извика:

— Първо лодката! Ще ни трябва!

И двамата нагазиха отново в морето, за да я хванат и изнесат на брега. После щяха да я позакърпят. Повредата не изглеждаше чак толкова голяма. Наоколо се намираха изхвърлени от вълните дъски.

Заловиха се веднага за работа. Не искаха да губят време. Трябваше да отплават колкото може по-рано.

Той облиза пресъхналите си устни.

— Умирам от жажда!

При престоя си тук Ева вече бе успяла да открие един малък ручей наблизо и бе напълнила от него една охлювена раковина. Приела незабелязано ролята на домакиня, тя опече малко месо от донесената й от Хекуба риба тон.

И докато Ева се суетеше край огъня, Циклопа, уталожил жаждата си, се загледа към тюленовото поселение. Така успя да види края на властването на Стария, последните минути на последното му семейно щастие.

Доскорошната му любимка, тая лекомислена самка, която първа опита да спечели благоразположението му, предизвика суматохата. Вече нещо не й харесваше в новия й повелител, затова бе решила да напусне семейното огнище. Докато той се забавляваше с една от сестрите й, тя хукна да бяга, вече избрала съседния харем.

Забелязал бягството й, Стария изрева гневно и се спусна да я настигне.