Читаем Тигрицата на океана полностью

В същото време друг самец реши да се възползва от случая, за да обогати своя харем. Захапа за главата най-близката от жените на Стария и я повлече подире си, въпреки нейната привидна съпротива и вярност към досегашния дом.

Попречи му друг прелъстител, който, завидял на лекия му успех, реши да му оспори плячката. Той пък я захапа за гърба. Задърпа я към себе си. Нещастницата запищя от болка. По козината й избликнаха алени петна от зъбите на прелъстителите.

Изключено беше да не чуе този писък. Стария се поколеба за миг. И в този миг прелюбодейката успя да се свре сред другия харем, под покровителството на новия султан. И Стария предпочете да спаси поне онази, която опитваха да му отмъкнат. Изрева както някога и се хвърли срещу съперниците си. Види се, остарял бе много, защото тоя път ревът му не уплаши никого. Още по-освирепял от това явно незачитане, той се хвърли да защити семейната си чест с единственото правосъдие, което признава природата — със зъбите си. Захапа втория грабител за шията и той, ще не ще, пусна причинителката на раздора. Но така, захванал се с тоя безсмислен вече дуел, законният владетел всъщност помогна на първия нахалник безпрепятствено да му я отнеме.

Цялата тая разправия не остана незабелязана от предишния водач. И докато двамата мъжкари продължаваха да се ръфат със зъби, вече без никаква цел, а само да излеят другиму гнева си поради несполуката си, Отхапания плавник прецапа набързо плитчината откъм Скалата на излишните и зае предишното си място.

Когато най-сетне изподран и окървавен, Стария прекрати битката, за да се върне в семейството си, той намери мястото си заето. Отхапания плавник не му позволи да се опомни, а налетя мигновено, да се възползва от умората му. Заудря го, загриза го с такова настървение, че клетият не устоя пред яростта му и посрамен, облян в кръв, с висящи парцали козина, хукна да се спасява с бягство.

Спря се чак на Скалата на излишните. Отпусна глава върху мокрия камък, задъхан, със стичащи се по тялото му кървави ручейчета.

Отчаян! Вече нямаше никаква надежда!

Мечтаният бряг оставаше непостижим. Завинаги. Отсега нататък Стария щеше да се мъкне подир стадото, но винаги излишен. И в морето, и на сушата. Ведно с другите излишни, които редом с него изчакваха края си върху малката, обливана от вълните скала.

20.

Младата баракуда, спотаена сред водораслите, дебнеше отдавна рибата еж, която, привидно напълно безгрижна, зобаше нещо по кораловите клончета. Неопитна беше малката хищничка. Иначе, ако имаше представа за нрава на плячката си, отдавна щеше да я зареже.

Току до очите й раждаше миниатюрните си конченца мъжко морско конче, подобно на крехко скелетче, окичено с дрипи, за да бъде незабележимо в своята подводна джунгла. Преди време женската бе снесла хайвера си в коремната му торбичка, където хайверът се бе излюпил и сега рожбите му, едно по едно, изхвръкваха като изстреляни и почваха да се въртят около грижовния си баща.

Наоколо кипеше животът. Във водата висяха като кристални полилейчета медузи, под чиито куполи се криеха наскоро явили се на света сафридчета. Източваха се стада кефали. Сред коралите сновяха пъстри риби. Леко замрежили водата, преминаваха прозрачни като стъкло калканови личинки. Гънеха се като черно-златни панделки морски змии с малки главици и широки опашки и се завираха из дупките на змиорките. На дъното лежаха едри холотурии, от чиито вътрешности като от крепостни кули надзъртаха боязливо рибки фиерасфери. Прекрасно оцветени охлюви морски зайци плуваха над подводните ливади, избирайки по-крехки листенца. А когато усетеха приближаване на риба или краб, изблъвваха като октоподите пурпурни или бели димни завеси.

Над алената актиния пърхаха два амфиприона. Зобаха несмлените костици на изядената рибка и ги отнасяха като съвестни чистачки по-надалеч от приятелката си. Внезапно един друг мъжкар от техния род се отправи към живия им дом. Но собственикът го прогони ядно според правилата — самката гони чуждите самки, самецът — чуждите самци.

Само дето не можаха да опазят пазителката си от нейния враг. Един месояден плужек я бе нападнал и ръфаше късче по късче от пипалата й, без да се бои от отровните им нишки. Нещо повече — складираше ги в своята кожа, та да се защищава и той с това трофейно оръжие.

Както бързаше по навик настрана, едър краб не свари да избяга от връхлетялото октоподче. Сборичкаха се, сплетоха се в едно премятащо се кълбо. После крабът побягна. Само че без едната щипка. Беше си я откъснал сам и я оставил впита в мъртва захапка в октоподското пипало, вместо него да залисва врага му.

И наистина успя да се спаси с това самоосакатяване, с тази скъпичка цена. Всъщност не и толкова скъпа. Трябваше само да внимава повече, докато му израстеше нова.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Антон Райзер
Антон Райзер

Карл Филипп Мориц (1756–1793) – один из ключевых авторов немецкого Просвещения, зачинатель психологии как точной науки. «Он словно младший брат мой,» – с любовью писал о нем Гёте, взгляды которого на природу творчества подверглись существенному влиянию со стороны его младшего современника. «Антон Райзер» (закончен в 1790 году) – первый психологический роман в европейской литературе, несомненно, принадлежит к ее золотому фонду. Вымышленный герой повествования по сути – лишь маска автора, с редкой проницательностью описавшего экзистенциальные муки собственного взросления и поиски своего места во враждебном и равнодушном мире.Изданием этой книги восполняется досадный пробел, существовавший в представлении русского читателя о классической немецкой литературе XVIII века.

Карл Филипп Мориц

Проза / Классическая проза / Классическая проза XVII-XVIII веков / Европейская старинная литература / Древние книги