Читаем Тигрицата на океана полностью

Това бяха те, единствените: прилепалата и лоцманите. Не приятели, та тя не познаваше подобно чувство. Чисто и просто нито жертви, нито врагове. Някакво негласно сътрудничество по взаимен интерес. Нищо повече. При първа възможност те щяха да я зарежат и да се прехвърлят другаде, тъй също и тя щеше да приеме другите, които се присъединяха към нея.

Наоколо се простираше безбрежният океан, привидно тъй пустинен и безжизнен, а в действителност кипящ от непресекващ живот. На всички посоки прелитаха единични риби или цели пасажи. Над повърхността изпърхваха орляци летящи риби, догонвани от искрящо обагрени корифени, от риби тонове и платноходи. Докоснали водата, те отново се подемаха във въздуха в напразни опити да избягат от безпощадните хищници.

Мъчена от глада, акулата се спусна подир корифените. Но всички риби, щом я усетеха, се пръсваха в ужас. Те различават отлично гладната хищница от ситата. А тя знаеше, убедила се бе отдавна от горчивия си опит — дори най-бързата й сродница не е в състояние да настигне здрава риба. Само — остарели, болни или ранени.

Но това, виж, нямаше къде да бяга! Двуметрова черно-жълта морска змия опита да й се изплъзне. Но акулата я догони бързо и я нагълта с едно смукване. Някаква си двуметрова змия — все едно червейче за всяка друга по-дребна риба. Лоцманите се врътнаха към устата й, в надежда, че ще остане и за тях някоя трошица, после с безразличен вид заеха отново мястото си в строя.

Водата наоколо изглеждаше замрежена от милионите, милиардите планктонни организми: медузи, малки и големи, разноцветни скариди, едноклетъчни водорасли, рибни личинки, ситни калмарчета. Тласкани от вятъра, по повърхността плаваха сините панички на велелата, тия странни мешести създания, представляващи свой отделен свят в океана, загризани настървено от охлювчета янтини и отрупани с рачета, с морски патички, с хайвер на летящи риби и насекоми водомерки.

Из бездната неусетно полази мракът. Слънцето, наподобило око на чудовищен свръхкалмар, се скри зад хоризонта, а от изток сякаш преля все по-сгъстяваща се сепийна боя от океана към небосклона, върху който затрептяха като светещите точки на ноктилуките безброй ярки звезди.

Нейде из дълбините изплава малкото главоного наутилус, като сторък охлюв с лека прозирна черупка. Не достигна повърхността. С едно лапване акулата го нагълта.

После се надигна цял легион еднометрови калмари. Замаяна от това непредвидено изобилие, поради глада забравила пъргавината им, хищницата се хвърли отгоре им. И тогава отново се убеди, че не е способна да се справи с тях. Сякаш й се подиграваха. Прелитаха като бледи мълнии пред самата й муцуна, насам-натам, объркваха я, зашеметяваха я. Тя се втурваше ту след един, ту след друг, щракаше челюсти подир тях. И все напразно.

Най-сетне, все едно наиграли се с нея, като по команда главоногите се изстреляха отново надолу. И тя отново остана сама, още по-гладна. Какво представляваха за нейния стомах една змия и един наутилус?

А това? Тя усети мириса на наскоро преминало стадо делфини. Знаеше го добре, от дълъг опит. Подир делфините често може да се намери нещо за хапване: ту някое остаряло или болно животно, изостанало от стадото; ту някое мъртво делфинче или пък ведно с него и майка му, останала да пази трупа му.

Скоро усети близостта им не само по уплътнения мирис, усети ги с невероятната чувствителност на страничната си линия, която е в състояние да й даде пълна представа за всичко, което я обкръжава, все едно ушите на китообразните.

Вечер делфините се престрояват — самките с децата заемат вътрешността на стана, а навън, в отбранителния пояс се подреждат мъжкарите и младите силни делфини. И ако не са разтревожени, те дремят близо до повърхността с отпуснати опашки, като само за секунди затварят очи. Понякога дори спят ту с едното, ту с другото око. И само когато поемат въздух, с леки тласъци на опашките достигат повърхността. По време на сън е най-лесно да бъдат изненадани.

Ала и делфините знаят това добре. Дори по-добре от враговете си. Затова винаги оставят часовои, които да бодърстват и да следят за опасност.

Тая нощ, въпреки че не бе длъжна да дежури, младата раздразнителна делфинка по прякор Свадливата, която напоследък страдаше от болки в гръбнака, улови в звуковия си прожектор прокрадващата се хищница преди онези, които бяха натоварени да пазят. Хората, които смятат, че знаят много, щом като на всяка болка дават име, биха нарекли нейното страдание „артрит“. Свадливата изпищя сигнала за опасност и се приближи до детето си, след което ведно с мигновено разбуденото стадо се втурна на север.

Акулата се врътна разочарована. Не опита да ги преследва. Съзнаваше колко е безполезно такова начинание. Дори опита и тя да поспи, макар и гладна. Но и насън не преставаше да се движи с реактивни тласъци на водата през хрилете си. Трябваше да се движи. Все напред, без спирка, от раждането до смъртта!

Перейти на страницу:

Похожие книги

Антон Райзер
Антон Райзер

Карл Филипп Мориц (1756–1793) – один из ключевых авторов немецкого Просвещения, зачинатель психологии как точной науки. «Он словно младший брат мой,» – с любовью писал о нем Гёте, взгляды которого на природу творчества подверглись существенному влиянию со стороны его младшего современника. «Антон Райзер» (закончен в 1790 году) – первый психологический роман в европейской литературе, несомненно, принадлежит к ее золотому фонду. Вымышленный герой повествования по сути – лишь маска автора, с редкой проницательностью описавшего экзистенциальные муки собственного взросления и поиски своего места во враждебном и равнодушном мире.Изданием этой книги восполняется досадный пробел, существовавший в представлении русского читателя о классической немецкой литературе XVIII века.

Карл Филипп Мориц

Проза / Классическая проза / Классическая проза XVII-XVIII веков / Европейская старинная литература / Древние книги