Тигрицата на океана

Ненадминат плувец беше шефът, никой не можеше да го отрече. Колкото тромав и непохватен, на вид безпомощен на сушата, толкова самоуверен и пъргав под водата. Сякаш роден в нея, роден за нея.

Както се луташе в някакво нервно очакване, хищницата изведнъж откри зарития в пясъка скат и го налапа, без да си послужи със зъби. Плячката изчезна в устата й тоз час и само опашката остана секунда-две навън, като шибаше бясно по плоската й глава с острия си шип.

Заранта Ева бе забелязала, че има хрема. А шефът забраняваше безусловно всякакво гмуркане при най-малко неразположение. Въпреки това тя не му се бе обадила. Заради някаква си нищо и никаква хремичка?

А и сега! Какъв ли дявол влезе в мозъка й? Без да размисля, без да преценява, забравила може би за пръв път, че има роля на послушна кукла, поддала се на внезапен порив, тя се спусна и хвана акулата за опашката.

Правила го бе не веднъж, не и дваж. При това й се прищя да покаже на кадъра по-вълнуваща сцена, не само обикновен „балет“ пред зловещата хищница.

В мига, когато вече посягаше, се закашля. И се уплаши. Кашлицата понякога може да се окаже фатална за аквалангиста. Изпусна зазъбника на дихателния шланг, започна да се дави.

Едва тогава видя сепнатата от непознатия шум зад гърба й акула, която налиташе насреща. Видя отвратителния чук на главата й с набучените по нея шипове, напомняне за последната съпротива на изядените скатове. Видя и ужасната раззината уста, в която трионените зъби изглеждаха като подредени бели керемиди.

Ева все пак успя да отскочи встрани навреме, имаше достатъчен опит в такива срещи. И с трепет чу нетърпимо отчетливия звук на щракналите напразно челюсти.

В следната секунда усети остра, парлива болка в бедрото. Излъганата хищница се бе отъркала в тялото й може би случайно, а може би и нарочно, за да провери със зъбците по кожата си вкуса на набелязаната жертва.

И чу гърма. Шефът бе успял да настигне нападателката и да я докосне с харпуна. Зашеметена от детонацията, тя се отпусна безпомощно към дъното. След такъв удар обикновено всяка акула загива.

Циклопа даде знак и водолазката, която и без неговата заповед трябваше да стори това, задавена от кашлицата и нахлуващата в устата й вода, стремглаво излетя нагоре.

Хората от лодката я изтеглиха при себе си да се накашля спокойно в безопасност. Прехвърлиха се и шефът с оператора. Свалиха снаряженията.

Ева най-сетне успя да успокои кашлицата си, а операторът превърза ранения й крак. През цялото време шефът седеше при руля мълчалив, с вечно безизразното си обезобразено лице, като я стрелкаше злобно с единственото си око.

Накрай, неиздържал, процеди през зъби:

— Знаете ли какво струва един ден бездействие на експедицията ни?

Тя го погледна смутено.

— С тази рана — добави той, — нямам право да ви пусна под вода, докато не заздравее напълно. Поне една седмица?

— Ще правите други снимки — опита да се оправдае тя.

— То се знае, че ще правим! А вие в това време ще се излежавате, така ли?

Той се наведе гневно напред.

— Отговорете ми, Ева! Аз забранил ли съм болни водолази да слизат под вода?

Тя мълчеше.

— Забранил ли съм да се прави каквото и да е, което аз не съм уточнил предварително? Защо не изпълнявате нарежданията ми? Какво искате? Да ви изгоня ли?

И повече на себе си подхвърли:

— Хомо сапиенс! А само той е годен на алогични постъпки?

После отново се обърна към нея:

— Това трябва да го знаете! Самохвалците, фукльовците не са за водолази? А след като се върнем от тази експедиция, можете да не се смятате за задължена да работите при мен?

Уволняваше я, изхвърляше я на произвола на съдбата.

Отдавна го бе забелязала, нима беше сляпа? Циклопа не можеше да я понася. Търпеше я само за едно — тя не се съмняваше, — търпеше я, за да има жена в кадрите му. Нищо друго не го интересуваше освен филмите му.

Да му отговореше ли и тя по същия начин? Впрочем каква полза? По-добре щеше да бъде, ако си отидеше още на следното пристанище, да го зарежеше като другите. Защо трябваше да усложнява още повече живота, който и без това е умопомрачително сложен?

Но тоя въпрос не можа да премълчи:

— Защо толкова ме мразите, шефе? Той я изгледа високомерно:

— Да мразя! Чуйте, Ева, никого не мразя! И никого не обичам. Никой не заслужава нито обич, нито?

Не довърши. Откъм брега наближи туземно кану с няколко полуголи мъже и деца вътре, сред които седеше брадат посивял мъж с дълго бяло расо, с черни очила, но бос. Безспорно мисионер.

Когато ги наближи достатъчно, той се поизправи и вдигна ръка в благослов.

— Бог да ви помага, братя!

— Амин! — отвърна с досада Циклопа. А тонът на гласа му съвсем не отговаряше на християнския му поздрав.

Мисионерът добави:

— Аз съм патер Себастиан. На тоя бряг живее моето паство. А вие кои сте и какво правите тук?

Циклопа все още не се бе успокоил:

— Вие — що? Любопитство? Или митническа проверка?

— Нито едното, нито другото — отвърна мисионерът. — А грижа, брате, грижа за тия клети чада, които Бог ми е поверил.

Едно дете от кануто скочи във водата и заплува към лодката на чужденците.

Циклопа опита да запали мотора.