Тигрицата на океана

Никой не го забеляза, пък и да го бе забелязал, не би повярвал, че е възможно. Едно момче, както изглежда, примряло от глад, бе нагазило до самия бряг да търси миди, червеи и холотурии. По едно време то изохка и вдигна крака си, порязан в остър корал. Нещо тъй обикновено. Във водата бяха попаднали две-три капки кръв. Не повече. Ала те се бяха оказали достатъчни. Когато хората от брега я видяха, вече беше късно. Същата бяла акула, която отмъкна рибаря, се насочи към момчето. Стрелна се към плитководието и там с търкаляне и пълзене по дъното го доближи. Момчето се обърна, видя я и в ужас опита да избяга. За беда кракът му попадна в някаква дупка. То не можа да го извади и запищя пронизително. Мъже и жени, ведно с мисионера се спуснаха нататък. Схванатата ги превари с една секунда. Захапа жертвата си и все така, с превъртане и подскачане на дълбочина малко над коляното, се върна в по-дълбоки води. Изчезна. Сякаш нищо не бе било. Преди тя да потъне, всички видяха, че ведно с момчето, бе отмъкнала и малката тридакна, захапала крака на нещастното, която му бе попречила да се избави.

Потресен от тая нова трагедия, мисионерът закри лице с ръце и търти разплакан към черквицата си. Проклятието все още тегнеше над главите им.

И той беше длъжен да смили Бога, Милостивия!

А не можеше да изгони от главата си светотатствената мисъл: „Нима е милостив, щом наказва тъй жестоко!“

Той се мушна в храма, затръшна вратата зад себе си. И се просна по очи на пода.

Трябваше да се моли! За изкупление на техните грехове, за изкупление на своите съмнения! Трябваше? И щеше да се моли? Дни и нощи? Без храна? Без вода? Дотогава, докогато Всевишният вдигнеше проклятието си? Докогато се смилеше? И му дадеше знак, както каза Сан Себастиан? Щеше да чака знака, с който щеше да му покаже виновника на злото? Лукавия, дето никога не се явява пред хората в истинския си вид?

24.

Понесла на гръб малката си приятелка, която едва бе успяла да отвлече от лодката на Циклопа, Хекуба се носеше без спиране на север, натам, накъдето я насочваше споменът. Двоен спомен — на ужас и на доволство. Споменът за жестоката трагедия, за незаменимата загуба на детето си. И на неочакваните ласки, срещата с тая чудна жена, на която вече бе отдала цялото си диво сърце. Която бе заела опразненото място в това сърце след скъпата загуба. Носеше се през вълните натам, към оня тесен залив, където бе играла с приятелката си до насита, бе се галила в нея, бе й дала и получила от нея тъй нужната за всяко живо същество нежност. За нея сега на света съществуваше единствено Ева, тази, която я бе заливала с вода, когато се задушаваше от жегата, изхвърлена на оня зловещ бряг; която бе играла с нея в залива; която я бе освободила от дървената клетка сред побеснелия океан? Все същата Ева, единственото същество във вселената?

Вече нямаше да се върне при тюлените. Защото там чакаше оня, куцият, едноокият, който отново щеше да й я отнеме. Да я откара някъде по техния си човешки път. Някъде из дълбините на заплашителната суша. И да остави Хекуба сама, напълно самотна сред цялата враждебност на света.

Небето тегнеше отгоре, плътно черно, наръсено със звезди като чудовищен калмар, от ония, обсипаните с безброй светещи точки, за които безспорно не знаеше, че са наречени от хората „чудесни лампи“. От време на време метеори чертаеха светли дири, подобни на следите, оставяни по водата от пърхащите опашки на летящите риби.

Грееше цялото море. И кипналите гребенчета на вълните, и отскачащите при нейното приближаване риби, и стрелкащите се калмарчета. А върху цялата светеща водна покривка, сякаш паяжина на огнен паяк, като росни капки искряха във всички цветове отделни огънчета: ноктилуки, перидинеи, скариди, медузи.

Океанът пламтеше. Огнен океан. Все едно запален спирт, над който мъждукаха синкави сияния, заселен с милиарди сякаш нажежени от него малки и големи твари. Като че ли облечени в млечнобели мантии, прелитаха акули. При всяко докосване избухваха в безшумни взривове медузи и калмари.

Посвикнала донейде с тоя начин на пътуване, особено сега, при сравнително спокойно време, Ева се бе нагласила по-удобно върху гърба й с лице напред, подпряла гръб в плавника й. Много се бе борила тя, безброй пъти бе опитвала да се отскубне от необузданата любов на исполинската си покровителка, бе скачала във водата, бе я удряла с юмрук по гърба, бе я ругала, бе я молила с шепот — напразно! Хекуба продължаваше да следва само ней известния път.

Това страхотно чудовище, дори да нямаше никакви лоши намерения, й вдъхваше трепем. При нейната близост се чувстваше, колкото странно да изглеждаше това, в непозната досега сигурност, и в същото време — в някаква ужасна опасност, скрита заплаха, сякаш седеше върху неизбухнала бомба.