Тигровият мост

Аз се отправих към носа, защото оттам ми се предлагаше по-хубава гледка. Тя бе единствена по рода си. Колкото повече се приближавахме към залива, толкова по-ясно се издигаше пред нас стръмният бряг на Суматра. Растителният свят предлага тук най-разкошната красота и най-голямото разнообразие. Ние идвахме откъм откритото море и се насочвахме между живописни острови към една земя, която си почиваше сред блестящите сапфирени води като обкичена със зелени скъпоценности ухаеща фея. Тук погледът се чувствува толкова зает и запленен, че наистина не беше никак чудно защо имах мисъл и чувство само за тази гледка и не обръщах никакво внимание на онова, което ставаше зад гърба ми на палубата.

Дойде ми на ума всичко, каквото бях чел за Суматра и се замислих особено за животните, които се намират в голямо изобилие тук и привличат ловците: урангутана, слона, двата вида носорози, тапира, пантерата и особено кралския тигър, който е също така силен, опасен и страшен като своя индийски роднина. Дали щях да имам тук възможност да изляза някой път на лов?

Сега ние плавахме през залива, в който по случайност не беше хвърлил котва нито един-единствен европейски кораб. Затова пък толкова повече го оживяваха малайските лодки с най-различна големина. Яхтата описа дъга и хвърли котва при остров Мансилар, който се намира малко пред брега на залива. Това не ме учуди, понеже не бях запознат с тукашните обстоятелства.

Свечери се. Слънцето се канеше тъкмо да изчезне, когато лоцманът се спусна в лодката си и се отдалечи, като започна да гребе. Лордът се зададе откъм кормчията и се приближи до мен. Откакто се видя принуден да сключи облога с мен, той изглеждаше едва ли не покрусен, сега обаче лицето му имаше ведро изражение, докато ми казваше с важна физиономия:

— Ще се обзаложим ли, Чарли?

— За какво?

— Че ще загубиш облога си за хиляда лири?

— Нямам такова намерение. Достатъчно е, че ще ти отнема лулата. Повече не ми трябва.

— Глупости! Няма да я получиш!

— Тя ще бъде моя.

— Не. Знам със сигурност.

— Ах! А откъде?

— Тук изобщо няма никакво място Ху-Киао, никакъв Тигров мост. Няма и никакъв китаец на име Линг-тао.

— Е, как можа да го разбереш?

— Осведомих се.

— От кого? — попитах аз бързо и почти слисано.

— От лоцмана.

Отстъпих две крачки назад и неволно попитах с тон, като че ли карах да ми отговаря някой ученик:

— Него си попитал, него ли?

— Да, разбира се, че него! Познава цялата област наоколо, хората и начина на живот. Да не би да имаш нещо против?

— Сър, такава страхотна грешка си направил, че по-голяма от нея едва ли може да има.

— Грешка ли?

— Грешка, или ако искаш, и гаф!

— Слушай, Чарли, не ставай груб! Ти знаеш, че съм много кротък човек, но ако…

— Но ако някъде може да се направи някой гаф, непременно трябва да го направиш. Ако тонът ми е по-енергичен от обикновено, ще се наложи да ме извиниш, защото твърде е възможно да си изпортил цялата работа още преди да бяхме хвърлили тук котва. Тук сме дошли да търсим престъпник, който не е обикновен човек и според всичко, каквото знаем за него, има голямо влияние и широки връзки сред населението. Дейността му е тайна и който иска да го залови, също трябва да действува тайно. Налага се всички да бъдем изключително съобразителни. Никой не бива и да подозира какво търсим тук, а котвата ни още не е докоснала дъното и ти си издрънкал вече тайните ни намерения на лоцмана.

— Не съм дрънкал, а само попитах за двете имена.

— Но това е напълно достатъчно.

— Какво искаш да кажеш?

— Ако Линг-тао наистина живее тук и ръководи плаването на джонките си оттук, той положително има наоколо много съмишленици и, естествено, че преди всички лоцманите ще са от неговата шайка. Не проумяваш ли това, сър Джон?

— Хрррмммм! — покашля се той, като сложи ръка пред устата си.

— Отговори ми по-ясно, сър! Даваш ли ми право или мислиш, че се лъжа?

Той се почеса зад дясното ухо, пенснето му съвсем падна от носа, после се обади:

— Дяволска история!

— Нали?

— Но го направих за наше добро.

— В това не се и съмнявам, само че щеше дабъде по-добре, ако не предприел по този важен въпрос нищо, без предварително да си ме питал.

— Имаш право, Чарли, голям гаф направих.

— Да допуснем, че този лоцман е доверено лице на китаеца; в такъв случай сега ще отиде при него да му каже, че е пристигнала парна яхта, чийто собственик знае двете имена Ху-Киао и Линг-тао и е питал за тях. А този собственик е англичанин. Какво ще направи китаецът?

— Е, какво?

— Ще ни обърка здравата сметките.

— А може би дори ще се опита да ни убие?

— Много е вероятно. Затова тази вечер и през нощта ще останем на борда. Утре сутринта ще направим обиколка из залива.

— Защо?

— За да открием Тигровия мост. Нали Квимбо е бил там, трябва да го познава.

— И така да е. Но това също е опасна работа, защото не познаваме залива и пак ще имаме нужда от лоцман, а. той също така може да е доверено лице на китаеца.

— Ще вземем някакъв друг човек, който познава фарватера27. Остави ме аз да се погрижа за това!