Тигровият мост

Още не се бяхме върнали в залива, когато минахме покрай една малайска лодка, представляваща според обичаите на страната плаващ магазин за дрехи и различни дреболии. Веднага дрейфувахме и оставихме лодката да се приближи до нас, за да си купя саронг29 и малайска фуниеобразна шапка, изплетена от слама. Направих това, за да мога поне отдалече да мина за местен жител. След това лодката отплава, но ние останахме на дрейф, защото ми се струваше по-добре да напуснем яхтата с Квимбо тук, отколкото по-късно в залива, където можеха да ни забележат.

Старият рибар се съгласи да ми отстъпи лодката си и след като навлякох саронга и си сложих шапката, ние се спуснахме в лодката и се отблъснахме от яхтата; тя продължи плаването си, за да се върне на предишното място, където бе стояла на котва.

Намерените в лодката мрежи бяха разпрострени и подредени така, че Квимбо да има възможност да се прикрие зад тях. Аз хванах греблата.

Всички тези промени не можеха да бъдат наблюдавани от странични хора, така че се надявах да не бъда разпознат и обезпокояван.

8. ТИГРОВИЯТ МОСТ

Когато стигнахме до залива, той беше извънредно много оживен. Но въпреки това ние се промъкнахме между лодките и ладиите без някой да ни обърне внимание. Веднага щом завихме в устието на реката, Квимбо посочи възбудено към левия бряг.

— О, добър, мил минхер, скоро тук съм при Тигров мост. Тук джонка била на котва, кога Квимбо трябва пътува заедно за Цейлон.

Как се зарадвах! Трябваше да употребя усилия, за да попитам спокойно:

— А на какво разстояние нагоре срещу течението се намира този мост?

— Хубав, храбър Квимбо това не знам; мил Германия продължи гребе; Квимбо каже.

Последвах подканата му. Отляво и отдясно бреговете бяха покрити с постройки и колиби с най-причудливи форми. След около половин час колибите изчезнаха. Бреговете не бяха вече обитавани, а по тях растяха храсталаци и бамбук. Измина още четвърт час. Вече започнах да ставам нетърпелив, когато сред реката забелязах остров. Разстоянието между моста и десния бряг бе свободно и открито. От другата страна обаче островът се свързваше с левия бряг посредством мост.

Не можех да кажа дали той беше каменен или дървен, защото целият беше обрасъл с буйна зеленина. Клонките и листата бяха подкастрени по китайски маниер така, че се бяха образували две огромни фигури на тигър, които лежаха една срещу друга. Квимбо размаха възбудено и двете си ръце.

— Тук, тук съм Тигров мост! Тук жилище на разбойник, къде Квимбо съм пленен и …

— Тихо, тихо! — прекъснах го аз. — Никой не бива да чуе, че разговаряме. Бил ли си на острова?

— Да, Квимбо бил.

— Там има ли някаква къща, колиба?

— Не, съм само дърво, храст и бамбук.

— А къде е жилището на китаеца?

— Жилище на бряг.

— Но нищо не се вижда. Има само гъста гора и още по-голям бамбуков гъсталак.

— От остров минава път до къща през мост.

— Направо в този гъсталак ли?

— Да.

— От какво е направена къщата?

— Съм направен от бамбук.

— Няма ли и друг път до нея освен този през моста?

— Квимбо не знам друг път.

— А сега стой тихо! Легни под мрежите!

Вече се бяхме приближили до острова. Трябваше да мина покрай къщата, трябваше следователно да я забележа. Не минах под моста, а избрах другата страна, където реката беше открита. Когато лодката минаваше покрай острова, сред крайбрежния гъсталак забелязах открито място с няколко водещи към водата стъпала. Там беше завързана една лодка. Значи ето къде беше пристанът за обитателите на това място; те спираха на острова лодките си и оттам минаваха през моста за къщата. Защо, това не можех да разбера.

Продължих да греба нагоре по реката, докато тя направи завоя и никой не можеше да ни вижда от острова и моста. След това спрях лодката на левия бряг. Изтеглихме леката лодка на брега и я скрихме под пълзящите растения, след което наредих на Квимбо да ме чака на това място.

— Не, хубав, добър Квимбо няма тук чака, защото изяде него тигър.

— Има ли тук тигри?

— О, тук съм много, много тигър. Квимбо слушал рев цяла нощ.

— Тогава ела с мен, но не продумвай нито дума! Тигри тук? Това беше опасно, защото бях взел само револверите си и ножа, но се налагаше да рискуваме. Сега трябваше да изминем надолу същия път, който бяхме преплавали с лодката нагоре. Вървях първи и се промъквах с мъка през гъсталака. Никак не беше лесно, защото облеклото ми се състоеше само от саронга. За Квимбо, който ме следваше, работата не бе толкова трудна, защото му проправях път.

Но не след дълго време се натъкнах на отъпкана от човешки крака пътека, която се извиваше точно в нашата посока. От време на време от нея се отклоняваше подобна пътека настрани. Следователно гъсталакът не беше чак толкова непроходим, колкото си бях мислил.