Тигровият мост

— Чудесно! Квимбо е трябвало да яде и пие. Ето защо се е качвал посред нощ на палубата и е играл ролята на призрак — за да си вземе дини, докато пазачите са бягали от страх чак в другия край на кораба.

— Хмм. Тогава този Квимбо е голям хитрец, което не можеш да очакваш от един кафър.

— Не е глупав. Сега ще го измъкна. Квимбо, тук ли си?

Не последва отговор.

— Квимбо, знам, че си се скрил там в пясъка. Излез! Нищо лошо няма да ти се случи.

Отново никакъв отговор. Откакто се бяхме срещали с него, бяха изминали години, може би не можеше вече да познае гласа ми. Впрочем думите ми прозвучаха глухо в ниското влажно помещение. Приближих се.

— Не ме ли познаваш вече? Аз съм добър, мил Германия, с когото преди време ти беше заедно при Боер ван хет Роер. Излез!

Квимбо имаше обичай да казва вместо англичанин — Англия, вместо французин — Франция, вместо немец — Германия.

Последните ми думи имаха успех: пясъкът се раздвижи и от него се разнесе въпросът:

— Добър, мил Германия, което получи кутийка от хубав добър, храбър Квимбо?

— Да.

— Което яздил с хубав Квимбо чак горе до Грооте-Клооф и борил с много зулус?

— Да.

— Mijn tijd, mijn tijd.14 Щом мил, добър Германия тук, тогава Квимбо също тук! Хубав, добър, храбър Квимбо излезе веднага от пясък.

Пясъкът се раздвижи енергично и „хубавият“ Квимбо се появи с цялото си великолепие, което му беше присъщо. Най-напред се показа високата фризура, която имаше съвършено същата форма и размери, както преди; след това последва голобрадото лице със сплескания широк нос, голямата уста и малките очички, които ми отправиха изпитателен поглед. Той ме позна, разтвори уста от едното си ухо до другото, за да нададе тържествуващ вик, и така бързо изскочи от пясъка, че си удари главата в ниския таван. Обичаната с такава нежност фризура се посмачка, но той не обърна внимание на това от възхищение, че ме вижда; прескочи преградата и сграбчи двете ми ръце.

— О, Германия, о, мил, добър Германия! Как се радва добър, хубав Квимбо, че виждам пак свой Германия! Квимбо трябва целува всички ръце на минхер Германия!

Той зацелува „всичките“ ми ръце с голяма сърдечност. После внезапно ги остави, обгърна врата ми с ръце, притисна ме към себе си, издаде устни напред и направи с глава толкова неочаквано движение към лицето ми, че едва намерих време бързо да го извърна настрани, така че невъздържаната му нежност се изрази в измляскване по бузата ми, вместо по взетото на мушка от него място. Изглежда, че той се канеше да се прицели втори път и то по-добре, но аз го избутах назад.

— Остави сега това, Квимбо! Знам, че се радваш на срещата ни много, както и аз, но засега стига толкова. Много съм учуден да те видя тук, толкова далече от родината ти и то на пиратски кораб.

— О, минхер Германия, хубав, добър, храбър Квимбо съм не крадец и съм също не разбойник, а съм само слуга на кораб на пирати.

— Значи не си участвал в злодействата на тези хора, така ли, Квимбо?

Той направи една от най-страшните си гримаси, която сигурно беше израз на най-свято уверение, и се удари в гърдите с двата си юмрука:

— Квимбо не участвал какво правил те. Квимбо хванат от разбойник и трябвал чисти кораб и слугува капитан.

— Аха! Ще ми разкажеш за това, но не тук, а горе, където ще ни е по-удобно. Хайде да се качваме!

— Горе, където много войник?

— Да.

— Какво прави войник, като види красив, храбър Квимбо? Ще хване ли войник нещастен, невинен Квимбо?

— Не, ти си под моя закрила.

— Добър Квимбо свободен?

— Да.

— Квимбо може отива в страна базуто?

— Да.

— Или може отива и пътува за Тйелатяп?

— Тйелатяп? Какво е това?

— Хубав град, къде живее минхер Бонтверкер.

— Какъв е този минхер?

— Това съм минхер Бонтверкер в Тйелатяп.

— Тйелатяп! Къде се намира този град?

— На широк, голям, хубав остров.

— Как се казва този остров?

— Казва Серайу.

— Серайу? Тйелатяп? Сър Джон, известно ли ти е някое от тези две имена?

— Не — отвърна англичанинът, като поклати глава.

— И на мене не са… или все пак съм чувал едното. Но името на острова ме смущава. Серайу е река.

— Да, Серайу съм река, имал много вода — прибави Квимбо.

— Но нали каза, че е остров! Изглежда си объркал нещо.

— Да, хубав, добър, храбър Квимбо сбърква.

— Серайу е река на остров Ява.

Сега кафърът разпери широко и десетте си пръста от удоволствие и извика:

— Ява! Ява! Минхер Германия улучил вярно име на голям остров; минхер съм много голям, умен, мъдър човек.

— А сега вече мога да си спомня и за Тйелатяп. Това е едно пристанище на южното крайбрежие на Ява. Серайу се влива в морето наблизо.

— Да, Серайу във вода на море.

— Та ти познаваш ли този град и тази река? — попитах учудено.

— Хубав, умен Квимбо знае град и знае река; Квимбо плувал по река и живял в град.

— Странно, наистина много странно. Сър Джон! Представи си само: този кафър е стигнал чак до Ява! Кой би повярвал! Но трябва да ни разкаже горе всичко! Да се качваме!

— Горе на палубата? — попита лордът. — Няма ли да е по-добре веднага да отидем в хотела? Там ще ни е много по-удобно.