Тигровият мост

— Квимбо не знае. Квимбо и минхер скоро достига суша, където бил пленен при разбойник.

— Колко време?

— Много, много ден, много седмица. Квимбо не броил. Но то бил много голямо дълго време.

— А не знаеш ли на кое място сте стояли в плен?

— Казва Ху-Ниао.

— Ху-Ниао? Пак си объркал нещо. Запомни ли правилно името?

— Хубав, добър, храбър Квимбо съм правилно.

— Хмм! Ху-Ниао са китайски думи и означават „тигър-птица“. Струва ми се много невероятно тези думи да представляват името на някакво селище. Да не е било остров?

— Съм не остров.

— Значи суша, континент?

— Съм не голяма суша.

— Нито остров, нито континент, така ли? Е какво искаш да кажеш? Може би полуостров? Не беше ли това остров, свързан с голямата суша?

— Ху-Ниао съм остров с път към суша.

— Значи правилно — полуостров. А знаеш ли към кой по-голям остров или към коя голяма суша принадлежи той?

— Квимбо не знам.

— Не си ли говорил за това с твоя минхер? Той вероятно е знаел.

— Квимбо не разрешено говори с минхер.

— Тогава си бил отделен от него, а?

— Вече него не вижда.

— Значи не знаеш дали е още жив?

— Минхер съм не умрял; минхер живея в Ху-Ниао; разбойник дава него яде и пие.

— Не се ли лъжеш? Нали си бил отделен от него, тогава не знаеш нищо със сигурност.

— Квимбо знае сигурно, защото минхер го казва още преди отделя от него. Минхер трябва пиша писмо защо разбойник иска има още повече пари.

— Аха! За къде беше изпратено писмото?

— Тйелатяп.

— Сигурен ли си? Спомни си! Този въпрос е много важен!

— Минхер казал на хубав Квимбо.

— Тогава трябва да е вярно. Значи ти го е казал още преди да са ви откарали на сушата, защото там са ви разделили. Какво прави ти по време на пленничеството си?

— Квимбо мързелува, докато трябва тръгне с кораб.

— Разбра ли от твоя минхер до кого е било изпратено писмото в Тйелатяп?

— Минхер не казва.

— Опозна ли полуострова Ху-Ниао?

— Квимбо не опознава. Беден Квимбо бил затворен, много затворен.

На езика ми бяха още много въпроси, но Рафли, който бе слушал с видимо нарастващо възбуждение, ме прекъсна:

— Остави сега на мира твоя Квимбо, Чарли; та той не може да ти даде сведения. Той си е просто… истински Квимбо.

— Но, сър, става въпрос за изключително важни неща. Непременно трябва да разбера къде…

— Къде се намира мистър Бонтверкер? — прекъсна ме той отново.

— Да.

— Това никога няма да разбереш от Квимбо.

— А от кого друг? Да не познаваш някого, към когото бихме могли да се обърнем?

— Да. Пиратите.

— Pshaw! Няма да издадат нищо.

— Зависи как ще се разговаря с тях. Нека слезем при тях и ги разпитаме! Само бих искал да те помоля да предоставиш този разпит на мен.

— С най-голямо удоволствие, сър. С радост се отказвам от нещо, което считам за безполезно.

— Значи мислиш, че няма да науча нищо от тези нехранимайковци?

— Да, така мисля.

— Имай пред вид, че ги очаква сигурна смърт.

— Именно защото имам пред вид това, съм убеден, че няма да изкопчиш нищо от тях.

— Може би така ще облекчат съвестта си.

— Можеш да очакваш подобно нещо само от хора, които са християни. Тук обаче си имаш работа с типове, които нямат нито религия, нито чувство, нито страх, нито надежда. Всичко им е безразлично, дори смъртта.

— Но аз трябва непременно да разбера нещо за този Бонтверкер. Убеден съм, че е същият, с когото се запознах.

— Разбира се, че е той.

— Ограбен от тези негодници, сега седи пленен в някое затънтено място. Знаеш ли какво смятам да направя?

— Да го освободиш.

— Вярно! Но в такъв случай е необходимо преди всичко да разбера къде е той. Нали?

— Разбира се.

— И това ще трябва да ми кажат сега пленниците.

— Трябва, но няма да ти кажат; предварително ти го заявявам. Но опитай, за да се успокоиш!

Отново слязохме до средната палуба, обаче не взехме Квимбо с нас. Лордът се обърна най-напред към капитана, но не получи никакъв отговор. Както и да говореше, заплашително, предупредително или гневно, китаецът не си отвори устата нито веднъж. След това Рафли опита при другите. Имаше същия неуспех — не му отговориха на нито един въпрос. Ядосан от това, той ми подхвърли:

— Да накарам ли да бичуват тези кучета?

— Имаш ли това право, сър?

— Pshaw! Дали го имам или не, ми е безразлично; ще направя каквото искам.

— Безполезно!

— Ще видим!

— Нямам нищо против! Всеки от тях си е заслужил порядъчна порция бой. Но така само ще им направиш удоволствие.

Удоволствие ли? Странен вкус! Та кой би могъл да изпита удоволствие от солидна порция бой?

— Тези закоравели престъпници. Знаят много добре, че ги очаква сигурна смърт, че за тях няма милост, и ще внимават да не ти издадат тайните си. Колкото по-настойчив се показваш, толкова по-голямо ще бъде злорадството им. Не можеш да измъкнеш нищо дори и в предсмъртния час от хора, за които бог и дявол, ад и небе, блаженство и проклятие са съвсем безразлични неща.

— Но нали трябва да науча къде да търся този мистър Бонтверкер!

— Сигурно е, че няма да го научиш от тези подлеци. Има и други начини.

— Какви?

— Нали изобщо искаше да тръгваш за Ява. Насочвай яхтата към Тйелатяп, закъдето е трябвало да изпрати писмото си Бонтверкер.

— Но до кого е писал? Не знаем това.

— Може да се разбере там.