Тигровият мост

— Но това е лесно като детска гатанка. Ето ти един роднина на генералния губернатор, после един приятел на този роднина, а след това и един слуга на този приятел; очевидно от това следва, че Квимбо е слуга на генералния губернатор. Не разбираш ли това, сър?

Съдията не отговори, а поклати бавно и нерешително глава.

— Какво? Не го разбираш? Знаеш ли какво значи това? Щом аз твърдя нещо, а ти клатиш глава, това е обида, която между джентълмени може да бъде измита само с кръв. Надявам се, че се считаш за джентълмен. Чарли, моля те, я ми донеси пистолетите!

Сега съдията извика бързо и страхливо:

— Стой! Чакайте! Нямах намерение да ви обиждам, не е необходимо да се пролива кръв. Напълно ви вярвам, сър!

— Значи признаваш, че нашият Квимбо е честен човек?

— Да.

— Който положително няма да бъде безпокоен?

— Да.

— Уел — кимна сър Джон доволен, като отново тикна пенснето си пред очите. — Значи се споразумяхме. Впрочем и без това бих те посъветвал да се държиш така, като че ли не съществува човек с името Квимбо, дошъл от страната на кафрите.

— Защо?

— Защото го мислеше за призрак. Иначе би трябвало да разкажа всичко на губернатора, когато дойде. Кажи сам може ли това да ти бъде приятно!

— Нищо няма да му казваме, ни дума. Изобщо не е имало някакъв призрак на джонката. Съгласен ли сте с това, лорде?

— Йес, ще се съглася.

— Всъщност трябва да ви уведомя, че губернаторът се връща днес. Получих това известие от него по бърз пратеник. Идва, за да раздаде справедливост.

Действително губернаторът ни посети следобед в нашия хотел. Изказа признанието си за енергичността, показана от малката яхта на лорда при залавянето на пиратската джонка. А що се отнася до джонката и пленения й екипаж, губернаторът се качи лично на палубата, за да огледа всичко. Разказахме му за Бонтверкер и за Тигровия мост, където го държаха в плен. Губернаторът сам се зае с разпита на похитителите, за да разбере точното разположение на мястото, но не получи абсолютно никакви сведения от тях. Дори и когато нареди да ги бичуват един след друг, те продължиха да твърдят, че не им е известно такова място, което да се казва Ху-Киао. Бях убеден, че лъжат и че Тигровият мост сигурно има голямо значение за тях, защото даже и такива болки не бяха в състояние да ги принудят да го издадат. Продължиха да мълчат дори и тогава, когато чуха присъдата си: трябваше да бъдат обесени като пирати още днес, но онзи, който издадеше къде се намира Ху-Киао, щеше да бъде помилван. Никой не се обади и вечерта увиснаха всички един до друг по реите.

И така, бяхме принудени да разчитаме единствено на себе си, на нашата проницателност. Заехме се с картите, за да открием полуострова. Усилията ни бяха напразни; не можахме да намерим името Ху-Киао. Преведохме думите на всички езици и наречия, които се говореха в страните край Индийския океан и Южнокитайското море, но и това не ни донесе успех.

Залових се отново с Квимбо, разпитах го подробно, но не можах да науча нищо повече от това, което знаех досега. Тогава най-сетне ми дойде една твърде логична мисъл, която всъщност би трябвало да ми хрумне още в самото начало — а именно, да се кача отново на борда на джонката. Бях забелязал в капитанската каюта карти. Рафли дойде с мен. Той се учуди също така много, че дотогава не се бяхме сетили за тези карти.

Прегледахме ги грижливо, обаче не можахме да открием нищо, което би ни послужило като пътеводител. Недоволни, вече се канехме да се примирим с неуспеха си, когато ми направи впечатление една не отпечатана, а рисувана на ръка лоцманска карта на Никобарските острови. Чертежът бе извършен грижливо и аз си казах, че за тази точност би трябвало да си има причина. Дали тази група острови не беше имала особена важност за пиратите? Може би щеше да ми се удаде да изтръгна отговора на този въпрос от някой от тях; но те не бяха вече живи. Трябваше да се обърна пак към Квимбо, въпреки че паметта му се бе оказала като празен лист, на който няма изписана нито една дума. И сега му беше невъзможно да ми опише пътя, по който беше плавала джонката, откакто той се беше озовал на нея. Запитах го за Никобарските острови; отговори ми, като клатеше глава:

— Никобар? Квимбо не знае Никобар.

Тогава се сетих, че обитателите на Никобарските острови бяха малайци, и го попитах, като използвах малайското име на острова:

— А не си ли виждал островите, наричани Пу-ло Сембиланг?

Сега споменът предизвика появата на усмивка по лицето му и той закима усърдно: — … биланг … биланг хубав Квимбо видял;… биланг съм много остров в голяма вода.

— Не се ли лъжеш? Помниш ли точно името?

— Добър, храбър Квимбо съм не лъже; кораб съм останал при остров… биланг.

— При кой от островите?

— Квимбо това не знам.

— Не си ли чувал имената на отделните острови?

— Квимбо не мога говори като пират; Квимбо не разбирам всичко, какво бил говорено.

— Тогава я внимавай да видим дали не си чул някоя от думите, които ще ти кажа сега!