Тигровият мост

Колонията за престъпници на Никобарските острови наброява няколкостотин души; намира се на остров Каморта. Повечето от тях са осъдени на доживотно изгнание, а останалите са заточени за дългогодишни срокове. Тук изпращаха само хора, извършили тежки престъпления. Но едните не бяха в кой знае колко по-благоприятно положение от другите, защото убийствената треска превръщаше всяко дългогодишно изгнание в доживотно; за сравнително кратко време тя погубваше и най-здравите мъже. Ето защо не бе никак чудно, че мислите и стремежите на тези заточеници бяха насочени винаги към бягство.

При отдалечеността на острова от континента и при обстоятелството, че тук много рядко спираше някой кораб, би трябвало да се счита всяко бягство почти за невъзможно, но все пак е имало случаи, когато то е завършвало успешно.

Както вече бе споменато, минхер Бонтверкер е бил принуден да изпрати писмо до Тиелатяп на остров Ява. Мислех, че няма да е много трудно да се издири там получателят му и да се разбере от него къде ще очакват отговора му. От това място сигурно щеше да е възможно да се открие пътят до Тигровия мост. Но откакто Квимбо ни разказа за Та-ки и ни съобщи, че Та-ки е напуснал пиратския кораб на остров Тилангдшонг, счетохме за по-уместно да тръгнем с яхтата към този остров, вместо към Тиелатяп. Та-ки знаеше къде е Тигровият мост, следователно можехме да разберем от него местоположението му. Но какво трябваше да направим, за да го накараме да стори това? Естествено, че използването на някоя хитрост щеше да има много по-големи изгледи за успех, отколкото насилието; но каква хитрост можехме да използваме? Мислихме, мислихме, но не се спряхме на никакъв план. Вече се приближавахме към десетградусовия проток, който разделя Никобарските острови от Андаманските, а още не ни беше дошла никаква идея, чието изпълнение би ни обещало успех.

— Така си и знаех — обади се лордът, — исках веднага да се обзаложа с тебе, че няма да научим нищо от онзи негодник на Тилангдшонг. Никой от нас не е в състояние да измисли нещо хитро. А с бой нищо няма да изтръгнем от него.

— Наистина, няма да изтръгнем, ако е така мълчалив като неговите другари, които бяха обесени, без да продумат нито дума, — отвърнах аз.

— Е, какво ще правим? Вече е почти обед, а привечер ще пристигнем пред Тилангдшонг.

— Не остава нищо друго, освен да се предоставим в ръцете на съдбата. Нищо не ми идва на ум.

— И на мене. В главата ми е пусто като в празна кратунка за вода. А като си помисля какви затруднения може да ни създаде езикът, надеждите ми все повече…

— Езикът ли? Защо? — прекъснах го аз. — Та-ки е китаец.

— Искаш да кажеш, че ще можеш да разговаряш с него на матерския му език? Това ми е известно! Но да не мислиш, че само трябва да се появиш пред него, за да можеш да го разпиташ? Само това не си въобразявай!

— Не си въобразявам такива неща. Невъзможно е да е сам на острова. Хората, които живеят там, са…

— Вероятно са никобарци — прекъсна ме той. — разбираш ли езика им?

— Хмм! Те са смесена народност от малайци и бирманци и не е изключено да се оправя с малкото познания по малайски и хинди.

— Би било хубаво, ако се оправиш, защото аз не разбирам повече от теб. Но може би ще можем да разчитаме на нашия Калади.20 Я да го попитам.

Калади беше богато възнаграден от англичанина, който беше прещастлив, че отново притежава своята лула-чадър; по тази начин Калади бе получил средствата да се ожени за Молама. Въпреки това той не пожела да се лиши от удоволствието да придружава любимия си „махараджа“ в това наше пътуване. Той е бил дълги години моряк, кръстосвал е във всички посоки Индийския океан и Китайското море, познаваше всички индийски острови и беше насъбрал такива езикови познания, които можеха да ни бъдат добре дошли. След въпроса на Рафли сингалецът обясни, че познавал добре остров Тилангдшонг. С малко малайски и хинди човек можел да се разбере твърде добре с тамошните хора.

Още разговаряхме с него, когато погледът му се отправи над бакборда към някаква точка в морето и той нададе вик на учудване.

— Сахиб21, там плава нещо. Ако не се лъжа, това е лодка.

— Каква лодка? — попита лордът.

— Лодка от Андаманите.

— Сигурно течението я е отнесло от някой от островите.

— Не. Носът и е насочен на юг към нас. Това не би било възможно при този вятър, ако лодката беше празна. Направлявана е от гребла.

— Хмм! Ще видим!

Рафли извади далекогледа си, задържа го кратко време пред очите си и после заяви:

— Това са две тесни лодки, съединени по продължението си. В тях има хора, които гребат.

— Две лодки? Свързани заедно, сахиб? — попита Калади с тон, който ни направи впечатление.

— Да. А сега обръщат. Изглежда, че искат да се отклонят, за да не се срещнат с нас.

— Нека се отклонят, нека се отклонят, сахиб! Те не ни интересуват.

— Защо да не ни интересуват? Две свързани заедно лодки в открито море, това прави впечатление. Имам голямото желание да насочим яхтата към тях и да ги заговорим.

— Остави ги, сахиб, остави ги!

— Хмм! Изглежда, че страшно много им съчувствуваш. Каква е причината?