Тик-так

Той седеше тук като прикован и се срамуваше от собствената си нерешителност. Чип Нгуейн, непоколебимият детектив, чиито измислени приключения Томи описваше, рядко се колебаеше. Чип винаги знаеше какво е най-добре да се направи и в най-опасната ситуация. Обикновено на помощ на решенията му идваха юмруците или пистолетът, понякога ножът, изтръгнат от ръката на обезумелия му нападател, както и който и да е тежък предмет, намиращ се наблизо.

Томи имаше пистолет, наистина добър пистолет, първокласен пистолет, а потенциалният му нападател беше висок само двайсет и пет сантиметра, но той не можеше да се застави да отвори проклетата врата. Нападателите на Чип Нгуейн обикновено бяха над метър и осемдесет (с изключение на безумната калугерка от „Убийството е лош навик“), а често се случваше да бъдат и гигантни, натъпкани със стероидни културисти с огромни бицепси, пред които Шварценегер изглеждаше като мамино синче.

Като се питаше ще може ли отново да пише за екшън-герои, след като той самият не смее да действа решително, Томи се отърси от веригите на страха и бавно завъртя бравата. Добре смазаният механизъм не изскърца — но ако куклата наблюдаваше, щеше да види как дръжката помръдва и би могла да му се нахвърли в мига, когато влезе.

Тъкмо бе завъртял дръжката до края, когато цялата къща се разтресе от гръмотевичен трясък, от който и прозорците задрънчаха. Той изохка, пусна дръжката, върна се заднишком през коридора и като зае позиция за стрелба, стисна с две ръце пистолета си и го насочи към вратата.

Чак тогава осъзна, че трясъкът бе гръмотевичен, защото навън наистина беше изгърмяло.

След като силата на първия гръм намаля и остана само сухо боботене в отдалечен ъгъл на небето, той погледна към края на коридора, където прозорците отразяваха бледите отблясъци на светкавиците. В този миг падна нов гръм.

Томи си спомни, че бе видял още вечерта черните облаци да прииждат откъм морето и да закриват луната. Скоро щеше да завали.

Смутен от твърде болезнената си реакция към една обикновена гръмотевица, Томи храбро се върна при вратата на кабинета. Отвори я.

Нищо не скочи върху него.

Светеше единствено настолната лампа и нейната светлина бе нашарила стаята с плътни и заплашителни сенки. Томи все пак успя да забележи, че дребосъкът не беше на пода в непосредствена близост до вратата.

Направи крачка през прага, намери с опипване копчето на стената и включи горното осветление. Сенките бързо се разпиляха и се оттеглиха зад мебелите.

Но и при сегашното ярко осветление дребосъкът го нямаше никакъв.

Съществото вече не беше върху бюрото, освен ако не се криеше зад компютърния монитор и не изчакваше Томи да се приближи.

Влизайки в кабинета, той възнамеряваше да остави вратата отворена в случай, че благоразумието го накараше бързо-бързо да изчезне оттам. Сега обаче си помисли, че ако остави куклата да се измъкне, ще му бъде почти невъзможно да я открие из голямата къща.

Затвори вратата и се облегна на нея.

Трябваше да действа предпазливо и старателно, като че ли търсеше плъх. Да ограничи възможностите за движение на малкото зверче само в една стая. Да провери методично под бюрото. Под канапета. Зад двата шкафа за архивите. Да огледа всяка пролука, където гризачът би могъл да намери убежище, докато накрая успее да го изкара на открито.

Само че пистолетът не беше най-подходящото оръжие за лов на плъхове. Една лопата би свършила по-добра работа. Би могъл лесно да пребие създанието до смърт с лопатата, докато уцелването на дребна цел с един пистолетен пълнител можеше да се окаже трудно, макар че той беше добър стрелец.

Първо, нямаше да разполага с достатъчно време да се прицели както трябва и да насочи куршума си с точността, която постигаше на полигона. Вместо това трябваше да възприеме поведение, характерно за войника на война — да разчита на инстинкта и на добрите си рефлекси, без да е напълно убеден, че разполага с достатъчни количества и от едното, и от другото.

„Все пак не съм Чип Нгуейн“, призна в себе си Томи.

Освен това се опасяваше, че нещото умее да се движи бързо. Много бързо. Дори по-бързо и от плъховете.

Замисли се дали да не слезе до гаража за лопата, но реши, че ще се оправи и с пистолета. Ако сега излезеше не беше никак сигурен, че ще му стигне смелост отново да се върне в кабинета.

Отнякъде се чу ситно топуркане като от малки крачета, което го стресна. Той извъртя пистолета наляво, после надясно, пак наляво… но тогава си даде сметка, че е чул само първите едри капки дъжд, който беше заръсил по глинените плочки на покрива. Стомахът й се гърчеше от нетърпимите киселини; усещаше се така зле, като че ли бе погълнал половин кило пирони. Изпита закъсняло съжаление, че не бе вечерял с ком тай кам вместо хамбургерите, с пържени зеленчуци и сос от нок мам вместо порция лук.

Той колебливо закрачи през стаята и около бюрото. Нашарената с червен молив глава от последната му книга и празната бирена бутилка си стояха спокойно там, където ги бе оставил.