Тик-так

Като разгъна плата и го отдели от стената и прозореца, Томи се наведе, вдигна глава и веднага видя дребосъка, увиснал над него, който се бе заловил за месинговия корниз и се задържаше с главата надолу от противно лъщящата черна опашка, която се бе пръкнала от белия памучен плат. Двете ръце на нещото вече не приличаха на ръкавици е един пръст. Сега се подаваха от опънатите бели памучни ръкавици — на черно-жълти петна, притиснати силно към все още покритите с памучен плат гърди. Имаха по четири кокалести пръста, а срещу тях — палец; очертанията им бяха като на човешка ръка, но същевременно в тях имаше и нещо змийско — завършваха с дребни, но застрашително насочени нокти.

Изтекоха две-три секунди зловеща, сякаш безкрайна тишина; като че ли самото време беше спряло. Томи успя да огледа горящите зелени очи, които гледаха кръвнишки изпод разхлабената бяла торба, подобна на покривалото на човека-слон от стария филм на Дейвид Линч, многобройните жълти зъбки — те явно бяха прегризали черните конци, пришили устата — и черното раздвоено езиче.

Нова светкавица размрази този миг на ужасяващото противопоставяне. Времето, което досега пълзеше като глетчер, сега се превърна в мощен прилив.

Дребосъкът изсъска.

Опашката му се отмота от корниза.

Спусна се право към лицето на Томи.

Той сведе глава и отстъпи назад.

Томи дръпна спусъка и звукът от гръмотевицата, която последва светкавицата, се сля с изстрела.

Беше гръмнал обаче просто от паника, наслуки. Куршумът сигурно бе пробил горната част на пердето и се бе забил в тавана.

Като съскаше, нещото се стовари върху главата на Томи. Миниатюрните нокти упорито задраскаха гъстата коса и достигнаха до кожата на главата му.

Той изрева и удари съществото с лявата си ръка.

Дребосъкът обаче не го пусна.

Тогава Томи го сграбчи изотзад и го откъсна от главата си, като безмилостно го стисна за гърлото.

Зверчето яростно се замята в ръцете му. Беше по-силно и по-ловко от който и да е плъх — увиваше се, огъваше се и се въртеше с такава удивителна сила, че Томи едва го задържаше. Той се беше замотал в пердето. Господи. Цевта на пистолета не беше особено дебела, но се бе омотала в подплатата като хваната с въдица.

Дребосъкът изръмжа хрипкаво и гърлено, изскърца със зъби и се опита да захапе пръстите му, като същевременно се мъчеше отново да забие ноктите си в него.

С рязък звук като при смъкване на цип платът на подплатата се скъса около мерника на оръжието.

Студената и хлъзгава опашка на съществото се плъзна около китката на Томи и чувството, което изпита, беше толкова противно, че той се дръпна отвратен.

Започна да се бори като луд с омоталата го подплата и с всички сили отхвърли зверчето, като че ли удряше шайбата при игра на бейзбол.

Чу го да писка, докато се премяташе из кабинета, после писъкът рязко спря — нещото се бе ударило в отсрещната стена, навярно достатъчно силно, за да му се счупи гръбнакът. Томи обаче не можеше да види нищо, защото, докато се освобождаваше от пердето, беше дръпнал месинговия корниз и всичко се бе стоварило върху него.

С ругатни той смъкна от главата си заслепяващата „качулка“ от изкуствен брокат. Почувства се като Гъливер, който се измъква от плена на лилипутите.

Зловещото същество лежеше сгърчено до перваза на пода в отсрещния край на стаята, близо до вратата. За миг Томи си помисли, че е мъртво, или поне силно зашеметено. Но то се отърси и се раздвижи.

С насочен пистолет Томи направи крачка към натрапника с намерението да го довърши. Купчината паднали пердета обаче се омота около краката му. Препъна си, загуби равновесие и се строполи на пода.

Така както опираше лявата си буза в мокета, Томи гледаше стаята от нивото на дребосъка-убиец, макар и малко накриво. Когато удари глава в пода, зрението му за миг се замъгли, но веднага след това се оправи. Сега наблюдаваше миниатюрния си противник, който вече се бе изправил.

Съществото стоеше изправено като човек и влачеше петнайсетсантиметровата черна опашка. Все още беше загърнато — по-скоро прикрито — в парцаливите остатъци от куклата.

Отвън бурята вече вилнееше в кресчендо, блъскаше сред нощната тъмнина с все по-чести светкавици и гръмотевици. Осветлението на тавана и настолната лампа примигнаха, но не изгаснаха.

Томи държеше здраво пистолета в протегната си дясна ръка. Вдигна оръжието на десетина сантиметра от пода, издърпа предпазителя и изстреля два куршума един след друг.

Единият със сигурност бе попаднал в дребосъка, защото той падна. Изпълзя обратно по целия път до стената, където Томи го бе захвърлил преди това.

Както би могло да се очаква, куршумът 40-и калибър от пълнителя „Смит & Уесън“ за това зверче беше нещо като пряко попадение от снаряд на полево оръдие; проклетото нещо би трябвало да бъде съвършено мъртво — като човек, засегнат от минохвъргачен залп право в гърдите. Би трябвало да е смазано, раздробено и разкъсано на парчета.

Томи вдигна глава, за да види какво е станало. Петна от кръв нямаше нито по мокета, нито по стената. Нито капка.