Тик-так

Змиеокият дребосък не се беше спотаил зад монитора. Нито пък се беше скрил зад лазерния принтер.

Две издрани парчета от памучния плат се въргаляха под стойката на настолната лампа. Макар и намачкани, те още пазеха формата на ръкавица с един пръст — явно платът бе покривал дланите на нещото. Изглеждаха отскубнати — а може би изгризани — на китките, за да могат истинските ръце на създанието да се освободят.

Томи не разбираше как в куклата можеше да има каквото и да е живо същество, след като той сам я вдигна и отнесе на горния етаж. Тогава бе решил, че меката платнена обвивка е напълнена с пясък. Не напипа никакви твърди ръбове в нещото, никакви признаци от костна система — череп, хрущял или плът, а просто хлабава отпуснатост и безформеност.

Надписът ПОСЛЕДНИЯТ СРОК Е ПРИЗОРИ вече не светеше на монитора. На мястото на онова потайно, но все пак директно съобщение, сега бе изписана само една дума — ТИК-ТАК.

Томи се почувства пропаднал — като Алиса от приказките — в някакъв странен друг свят, обаче не през дупката на заека, а сред електронните символи на видеоигра.

Блъсна работния си стол да не му пречи и той се плъзна на колелцата си. Като държеше пистолета в дясната си ръка, Томи предпазливо се наведе и надникна в мястото за краката под бюрото. От двете му страни имаше чекмеджета и светлината все пак беше достатъчна, за да се беди, че дяволското нещо го няма там.

Рафтовете с чекмеджетата се крепяха върху дебели дървени крачета и то трябваше да наведе лице чак до пода, за да провери и там. Не откри нищо и отново се изправи.

Вляво от мястото за краката имаше квадратно чекмедже и рафтче за папки. Отдясно се намираха още три чекмеджета. Той ги отвори една по едно, като всеки път очакваше дребосъкът да се хвърли върху лицето му, но откри само обичайните си работни принадлежности: телбод, руло скоч, ножици, моливи и папки.

Отвън, подхванат от студения вятър, дъждът шибаше покрива, а ревът й напомняше за тропаща с ботушите си армейска част. Капките дъжд се удряха в прозорците със звук, напомнящ далечна топовна стрелба.

Грохотът на бурята би могъл да заглуши ситните стъпки на куклата, ако тя обикаляше стаята, за да се изплъзне от него. Или ако пристъпваше дебнешком зад гърба му.

Той погледна назад през рамо, но не откри признаци за предстоящо нападение.

Докато търсеше, Томи се мъчеше да си внуши, че толкова дребно същество не би могло да представлява някаква сериозна опасност за него. Плъховете например бяха наистина противни малки гадини, но не можеха да се мерят с възрастен мъж, който не би им позволил дори да го ухапят. Освен това нямаше никакво основание да мисли, че странното същество има намерение да му навреди, също както нямаше причини да приеме, че един плъх би имал силата, желанието и волята да убие някое човешко същество.

Въпреки това не успя да си внуши, че не е изложен на смъртна опасност. Сърцето му продължи да бие бясно, а страхът болезнено пристягаше гърдите му.

Спомни си пределно ясно блестящите зелени очи с елипсовидните черни зеници, които се бяха втренчили в него така заплашително от парцаленото лице. Бяха очи на хищник.

Месинговото кошче беше пълно до половината със смачкани машинописни листове и ненужни страници от стар бележник. Томи подритна кошчето да провери дали има нещо скрито под непотребната хартия.

Хартиите се разпиляха при ритника, но шумът почти веднага спря.

Томи извади една линийка от плиткото чекмедже за моливи на бюрото и с нея разбърка късчетата хартия в кошчето. На няколко пъти злобно мушна вътре, но нищо не изпищя, нито пък се опита да изтръгне линийката от ръката му.

Поредица светкавици осветиха градината и сенките на дърветата яростно се замятаха по прозорците. Малко по-късно из мрачните дълбини на нощта се зародиха гръмотевиците, които глухо изтрещяха.

Срещу бюрото, в другия край на кабинета, до стената имаше канапе, а над него висяха в рамки два рекламни плаката от любимите филми на Томи. Фред Макмъри, Барбара Стануик и Едуин Дж. Робинсън във филма на Джеймс М. Кейн „Двойно обезщетение“. Богарт и Бакол в „Тъмният коридор“.

От време на време, когато писането му не вървеше и се затрудняваше да намери някакъв интригуващ обрат в сюжета, Томи се изтягаше на канапето с глава, подпряна на декоративните възглавнички, правеше няколко упражнения за дълбоко дишане, успокояваше ума си и по този начин даваше възможност на въображението си да се рее свободно. Случваше се да разреши набързо проблема си и да се върне на бюрото. По-често обаче задрямваше… и се събуждаше засрамен от мързела си, лепкав от пот и от чувството си за вина.

Сега Томи внимателно отмести двете червени възглавнички. Дребосъкът го нямаше.

Канапето беше без крачета, затова нищо не мажеше да се скрие под него.

Нещото обаче можеше да се е стаило зад канапето, а за да отмести толкова голяма тежест, на Томи му бяха нужни и двете ръце. Явно трябваше да се раздели за малко с пистолета, а това никак не му се искаше да направи.

Загрижено огледа стаята.