Тик-так

Въпреки всичко реши да отвори полека вратата, да се измъкне тихо в коридора, да изтича до кутията с препарата и да си изпробва късмета със…

От бърлогата на дребосъкът долетя звукът от късане на плат и една от меките седалки се раздвижи изпод зверчето, докато то разкъса канапето точно под носа на Томи. В едната си тъмна костелива ръчичка стискаше петнайсетсантиметрова пружина от седалката и двайсетсантиметрова спирала от блестяща жица.

Като пищеше от злоба и лишена от смисъл омраза, с глас, пронизващ като електронна осцилация, съществото рязко се изхвърли от канапето и полетя към Томи.

Той се отдръпна от пътя му и по рефлекс изстреля — и изхаби — още един от патроните си.

В края на краищата зверчето не го бе нападнало. Оказа се лъжлива тревога. То скочи на мокета, заобиколи бюрото, бързо пробяга покрай Томи, прекоси кабинета, заобиколи бюрото и се скри някъде. Движеше се с бързината на плъх, макар че тичаше на задните си крака като човек.

Томи се завтече след него с намерението да го спипа натясно, да опре дулото на пистолета да главата му и да изстреля два-три куршума от упор, да му пръсне мозъка — и да го извади от строя, нещо, което куршумът в корема не успя да свърши.

Зад бюрото Томи отри дребосъка до контакта — беше се обърнал и го гледаше. Съществото като че ли се хилеше през маската си от парцали, докато навираше стоманената жица в контакта.

Електричеството премина през голата жица — трака-трак — и в кутията с бушони отвън един от прекъсвачите изщрака. Всички лампи изгаснаха освен дъгата от златисто-сини искри, която се изви над дребосъка. Фойерверките обаче не продължиха дълго; след миг стаята потъна в мрак.

ТРЕТА ГЛАВА

В стаята цареше почти пълен мрак, който бледата светлина от отдалечените улични лампи не успяваше да разсее.

Томи седеше от шока и не виждаше нищо около себе си, а не се и опитваше да види ужасяващите неща, които въображението пораждаше в съзнанието му.

Единствените звуци, които се долавяха, бяха барабаненето на дъжда по покрива и стоновете на вятъра в корнизите.

Несъмнено нещото беше живо. Електричеството му причини толкова вреда, колкото и 40-калибровият куршум в корема.

Томи стискаше пистолета, като че ли в него се криеше някаква вълшебна сила, способна да го предпази от всички знайни и незнайни, реални и въображаеми ужаси във вселената. Всъщност оръжието беше съвсем безполезно в почти пълния мрак. Беше невъзможно да се прицели добре, като не виждаше целта.

Допускаше, че дребосъкът вече е захвърлил извитото парче стоманена жица и се е махнал от контакта. Може би се канеше да го нападне в мрака. Сигурно се хилеше злорадо през парцалите си на мумия.

Може би трябваше да открие огън, да изстреля всичките девет патрона, останали в пълнителя, като се цели приблизително в посоката, където съществото се намираше, преди лампите да изгаснат. Не беше нужно да бъде Чип Нгуейн, за да улучи поне с един-два патрона от девет. А ако сполучеше със стрелбата, докато дребосъкът се съвземеше от пораженията на куршума, Томи можеше да се измъкне най-накрая от къщата.

Нямаше представа какво, по дяволите, да направи след това, къде щеше да отиде в тая дъждовна нощ, към кого да се обърне за помощ. Знаеше само, че единственият му шанс да остане жив беше да избяга от това място.

Никак не му се искаше обаче да дръпне спусъка и да изпразни оръжието си.

Разбираше добре, че ако не помете дребосъка с някой случаен изстрел никога нямаше да се добере до вратата. Зверчето като нищо можеше да го нападне, да се изкатери по гърба му с бързината на стоножка, да докопа гърлото му и да прегризе сънната му артерия, докато той безпомощно маха с ръце… или направо да се покатери върху главата му и да му избоде очите.

Сега Томи усещаше, че тези мисли не са само плод на въображението му. Отчетливо долавяше намеренията на нещото, като че ли по някакъв начин бе установил психически контакт с него.

Ако нещото го нападнеше, след като бе изпразнил нахалост пистолета си, щеше да стане лесна плячка и никога нямаше да се измъкне.

По-добре беше да запази мунициите си.

Отдръпна се крачка-две, но после спря, обзет от смътното усещане, че зверчето вече не е там, където стоеше преди лампите да изгаснат, а беше отзад. Беше го заобиколило, докато той се двоумеше; сега се промъкваше все по-наблизо.

Като се завъртя на 180 градуса, той насочи пистолета към предполагаемата заплаха.

Беше се обърнал към част от стаята, по-тъмна от отсрещната с прозорците. Със същия успех би могъл да е отнесен в най-далечния краен ъгъл на вселената, в който материята и енергията на съзиданието още не са проникнали.

Задържа дишането си.

Заслуша се, но не чу дребосъка.

Само дъжда.

Барабанящият дъжд.

У натрапника най-много го плашеше не чудовищния и извънземен вид, а яростната враждебност, не физическата енергия и бързина, не приликата му с гризачите, която събуждаше първични страхове, дори не и самата загадка за съществуването му. По гърба му пробягваха тръпки и по челото му избиваше студена пот, защото нещото явно притежаваше висока интелигентност.