Читаем Тик-так полностью

В началото той бе приел, че си има работа с животно, непознато и умно зверче, но все пак зверче. Когато постави стоманената спирала в контакта обаче, създанието разкри заплашващо сложната си природа. За да превърне пружината на обикновеното канапе в предмет от първа необходимост, да познава достатъчно добре електрическата система на къщата, да извади от строя захранването в кабинета, зверчето не само можеше да мисли, но и притежаваше специализирани познания, които обикновено животно не би могло да има.

Най-важното, което Томи би могъл да направи, беше да разчита на собствените си първични, животински инстинкти, докато противникът му се осланяше на хладния разум и логически заключения. Вярно, понякога и сърните успяваха да избягат от ловеца благодарение на вродена хитрост, но най-често по-високата интелигентност даваше на човека предимство, което сърната никога не би могла да достигне.

Така че той трябваше внимателно да прецени всяко свое действие, преди да го изпълни. Иначе просто щеше да бъде обречен.

А може би при всички случаи беше обречен.

Това вече не беше лов на зайци.

Стратегически наложената от дребосъка тъмнина разкри, че става дума за борба между равни. Томи поне се надяваше да е така, защото ако не беше борба между равни, тогава всичко пак се превръщаше в гонитба на плъхове, само че плъхът беше той самият!

Като избра тъмнината, дали съществото не се опитваше просто да намали предимствата на Томи, които се дължаха на ръста и пистолета… или то се сдобиваше със свои преимущества благодарение на мрака? Навярно също като котките мажеше да вижда еднакво добре и нощем, и денем.

Или пък можеше да го открие по миризмата като ловджийските кучета?

Ако нещото печелеше и от висшия разум на човека, и от по-изострените сетива на животното, на Томи му беше спукана работата.

— Но какво, по дяволите, иска от мене? — попита той на глас.

Не би се учудил никак, ако чуеше в отговор тъничък шепот. Всъщност почти се надяваше нещото да му заговори. Независимо дали щеше да говор или само съскане, отговорът щеше да разкрие къде се намира… може би достатъчно точно, за да може Томи да открие огън.

— Защо избра тъкмо мене? — настоя той.

От дребосъка не се чу нищо.

Томи би се изненадал, ако такова същество един ден изпълзеше от дървените части на къщата или се промъкнеше през някоя дупка в двора. Би могъл да допусне, че нещото по произход е извънземно или че е избягало от секретна лаборатория по генетично инженерство, където някой побъркан учен разработва биологически оръжия. Беше гледал всякакви филми на ужасите по тия въпроси, имаше нужната подготовка за подобни хипотези.

Но още по-изненадващо беше, че той намери нещото пред прага на къщата във вид на почти безформена парцалена кукла, от която или се бе измъкнало, или бе претърпяло светкавична метаморфоза. Никога не беше гледал филм, който да даде задоволително обяснение на това.

Като поклащаше пистолета си насам-натам, той отново направи опит да изтръгне обяснение от дребосъка.

— Какво си ти?

Нещото, в първоначалната си бяла памучна кожа, навеждаше на мисълта за вуду, разбира се, но вуду-куклите изобщо не приличаха на това същество. Вуду-куклите бяха просто грубо изработен фетиш, на който се приписва вълшебна сила и се оформя по подобие на човека, определен за наказание — слага се кичур от косата, изрезки от ноктите или капка от кръвта му. С тържественото убеждение, че онова, което се случи на фетиша, ще сполети и истинския човек, мъчителят набожда куклата с карфици, гори я или я „дави“ в кофа вода. Но вуду-куклите винаги остават неодушевени предмети. Никога не се появяват на прага на избраната жертва, за да я тормозят и заплашват.

И все пак, в мрака и под потропването на дъждовните капки, Томи запита:

— Вуду ли си?

Независимо дали това беше вуду или не, най-важното, което Томи трябваше да разбере, беше кой е направил куклата. Очевидно някой е разрязал памучния плат и го е оформил като човече-курабийка, а после е сложил в него нещо, което отвън прилича на пясък, но се оказа много по-странно и необяснимо от пясъка. Всъщност онзи, който бе направил куклата, беше истинския му враг, а не гадината, която бе само негово творение.

Но Томи никога нямаше да се срещне с този зловещ майстор, ако оставеше инициативата в ръцете на дребосъка. Най-добрата защита е нападението и той реши да действа.

Вече бе започнал диалог със зверчето, макар другата страна да бе предпочела да не отговаря. Беше писател, самата употреба на думите го успокояваше и го караше да вярва, че нещата са под негов контрол.

Може би въпросите, които отправяше в мрака, намаляваха самочувствието на дребосъка правопропорционално на степента, в която повишаваха неговото. Ако ги зададеше отривисто и властно, те навярно щяха да убедят зверчето, че плячката му не се страхува от него, не е безпомощна и няма никакво намерение да му се даде лесно.

Стратегията приличаше на поведението, което хората възприемаха при среща със зло куче — не показваха страха си.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Отверженные
Отверженные

Великий французский писатель Виктор Гюго — один из самых ярких представителей прогрессивно-романтической литературы XIX века. Вот уже более ста лет во всем мире зачитываются его блестящими романами, со сцен театров не сходят его драмы. В данном томе представлен один из лучших романов Гюго — «Отверженные». Это громадная эпопея, представляющая целую энциклопедию французской жизни начала XIX века. Сюжет романа чрезвычайно увлекателен, судьбы его героев удивительно связаны между собой неожиданными и таинственными узами. Его основная идея — это путь от зла к добру, моральное совершенствование как средство преобразования жизни.Перевод под редакцией Анатолия Корнелиевича Виноградова (1931).

Виктор Гюго , Вячеслав Александрович Егоров , Джордж Оливер Смит , Лаванда Риз , Марина Колесова , Оксана Сергеевна Головина

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХIX века / Историческая литература / Образование и наука