Тик-так

С мерника на пистолета си Томи проследи съществото, но не успя да го задържи достатъчно добре на прицел, за да си позволи да пожертва още един скъпоценен патрон.

Сега нещото се скри зад канапето.

Окуражен малко от оттеглянето на противника, Томи си помисли обнадежден, че четиридесеткалибровият куршум все пак е нанесъл известни поражения, поне е накарал зверчето да стане малко по-предпазливо. Като видя как дребосъкът бяга от него, той си възвърна малко от уважението към безспорните преимущества на по-високия ръст и възстанови нещичко от предишното си самочувствие.

Томи полека прекоси стаята, за да надникне под канапето. Отсрещният му край все още бе опрян в стената, така че мястото отзад беше V-образно. И все пак дребосъкът го нямаше там.

После видя отскубнатите ленти плат и зеещата дупка в тапицерията. Съществото се беше вмъкнало в канапето и сега се криеше във вътрешността му.

Защо?

А защо трябва да пита, защо?

От момента, когато бодовете се бяха отдръпнали от кукленското лице и първото чудовищно око бе примигнало към него през раздрания плат, томи се бе отказал да отговаря на въпросите защо. Те повече подхождаха за свят управляван от логиката, а не на мястото, където в момента се бе озовал. Важният въпрос сега беше как — как да спре зверчето, как да спаси себе си? Освен това трябваше да се запита и какво щеше да стане след това. Самата пълна нелогичност на събитията не позволяваше да се правят каквито и да е прогнози за онова, което щеше да се случи до сутринта. Затова Томи трябваше сам да се досети, сам да разгадае намеренията на куклата и въобще каква беше цялата тази шибана история.

ПОСЛЕДНИЯТ СРОК Е ПРИЗОРИ.

Той изобщо не разбираше смисъла на това съобщение. Какъв „последен срок“, за Бога? Кой го беше поставил? Какво би трябвало да направи самият Томи, за да спази условията за последния срок?

ТИК-ТАК.

О, това съобщение пък му беше съвсем ясно. Времето изтичаше. Нощта напредваше, също така бързо, както дъждът се лееше отвън и ако Томи не измислеше някакъв изход от положението, до сутринта щеше да се е превърнал в препечена филийка.

ТИК-ТАК.

Препечена филийка за гладния дребосък.

ТИК-ТАК.

Жвак-жвак. Хрус-хрус.

Вееше му се свят и то не само защото си бе ударил силно главата в пода.

Заобиколи канапето, проучи го отвсякъде.

Огън. Може би буйните пламъци на огъня щяха да свършат по-добра работа от куршумите.

Докато съществото си стъкмяваше гнездо — или каквото, по дяволите правеше там, — Томи може би щеше да успее да се измъкне до гаража, да източи литър-два бензин от корвета, да вземе кибрит от кухнята и да се върне за да подпали канапето.

Не. Не, щеше да му отнеме прекалено много време. Противната твар щеше да усети, че е излязъл и при завръщането му вече нямаше да бъде в канапето.

Сега дребосъкът кротуваше, което обаче не означаваше, че е задрямал. Явно кроеше нещо.

Томи на всяка цена трябваше да измисли нещо. Въпросът беше на живот и смърт.

Мисли, мисли!

За да поддържа светлобежовия мокет чист, Томи държеше на долния етаж кутия с почистващ препарат; имаше една и в голямата спалня горе. Кутията съдържаше около половин литър течност, а на етикета с едри червени букви пишеше: ИЗВЪНРЕДНО ЛЕСНО ВЪЗПЛАМЕНИМО.

Лесно възпламенимо. Това звучеше доста обнадеждаващо. Лесно възпламенимо, страшно възпламенимо, удивително възпламенимо, експлозивно възпламенимо — в английския език нямаше думи, които да звучат по-приятно от тези.

А при малкото огнище на голямата спалня имаше запалка с батерии, която му служеше да пали газта под керамичната имитация на пънове. Би могъл да изскочи от кабинета, да грабне препарата и запалката и да се завърне тук за по-малко от минута.

Една минута. Колкото и хитър да беше дребосъкът, навярно нямаше да усети отсъствието на Томи за толкова кратко време.

Е, кой щеше да се окаже препечената филийка при това положение?

Томи се ухили при тази приятна мисъл.

От дълбочината на тапицираното убежище на загадъчното същество долетя съскане, после остър звук „туанг“.

Томи трепна и усмивката му изчезна.

Зверчето отново притихна. Явно обаче кроеше нещо. Но какво?

Ако Томи успееше да вземе препарата за почистване и да подпали канапето, пламъкът бързо щеше да подхване мокета, а после и стените. Цялата къща щеше да изгори, дори да успееше да позвъни в пожарната веднага след избухването на пожара.

Имаше от най-високите застраховки в случай на пожар, разбира се, но застрахователната компания щеше да му откаже сумата и при най-слабото подозрение в предумисъл. Специалистът от компанията навярно щеше да проучи обстоятелствата и да открие следи от запалителната течност — сред останките. Томи никога нямаше да успее да убеди властите, че пожарът в къщата е бил просто законна самоотбрана.