Тик-так

Няколко минути по-късно, по Университетската алея, докато минаваше край сградите на Калифорнийския университет, Томи си даде сметка, че начесто поглежда към задното стъкло — дали зад кормилото на някоя от колите по измитата от дъжда трилентова магистрала не е застанал дребосъкът. Абсурдността на тази мисъл като че ли намали напрежението му, така че той накрая отслаби натиска върху педала за газта.

Все още влажен от студената пот и от дъжда, който го бе навалял през вратата на гаража, томи силно потрепери. Включи отоплението на колата.

Чувстваше се зашеметен, като че ли претърпеният ужас му бе подействал като силна доза наркотик със забавено действие. Сега мисленето му беше замъглено. Не можеше да се съсредоточи и да състави приемлив план какво да направи сега, да реши къде и на кого да се оплаче.

Искаше му се да бъде Чип Нгуейн и да живее в света на детективските романи, където лъщящите пистолети, здравите юмруци и остроумното мислене винаги водеха до задоволителни решения. Където мотивите на противника се диктуваха просто от алчност, ревност или завист. Където пристъпите на алкохолна меланхолия не тласкаха към униние, а действаха успокоително. Където нито един от бандитите, слава Богу, нямаше нито змийски очи, нито остри жълтеникави зъбки, нито опашка като на плъх.

Да живее в света на Чип обаче беше невъзможно, така че Томи — като компромис — би се задоволил и с малко отдих. Искаше му се да отбие от пътя, да се сгуши като новородено и да дремне няколко часа. Беше изтощен. Усещаше слабост в крайниците си. Като че ли самата земя беше започнала да се върти много по-бързо, а увеличената гравитация бе притиснала ума и сърцето му.

Въпреки горещия въздух от отоплението на Томи все още му беше студено. Тръпките, които разтърсваха тялото му, не се дължаха нито на ноемврийския въздух, нито на дъжда; идваха някъде дълбоко от него.

Чистачките, които се плъзгаха с равномерността на метроном, му действаха унасящо и той на няколко пъти с усилие се изтръгна от полудрямката и установи, че е попаднал в различен квартал от онзи, в който беше преди малко. Неуморно обикаляше улиците на жилищните квартали, като че ли търсеше къщата на някой приятел, макар че всеки път, когато се изтръгнеше от унеса си, установяваше, че е на ново, съвършено непознато място.

Ясно му беше какво не е наред. Беше добре образован и разсъждаваше съвършено рационално — винаги бе приемал, че е в състояние да се справи отлично с живота и да ръководи съдбата си, докато се движи уверено напред. От Момента, когато двата черни бода се разкъсаха и зеленото оченце го изгледа мрачно от раздраното лице на куклата обаче, целият му свят бе започнал да се сгромолясва. А и продължаваше да се руши. Томи забрави законите на физиката, логиката и математиката, доказуемите истини на биологията, за чието добро усвояване бе положил толкова усилия като студент. Те навярно все още бяха валидни, но не обясняваха достатъчно, вече не. Някога Томи си мислеше, че в тях се съдържат обяснения за всичко, но това явно беше само половината истина. Сега се чувстваше объркан, загубен и обезкуражен, както само изцяло убеденият рационалист можеше да се чувства при среща с безспорни доказателства, че във вселената действа нещо свръхестествено.

Навярно би приел дяволската кукла с по-голямо хладнокръвие, ако все още беше във Виетнам, Страната на чайките и лисиците, където се бяха родили приказките на майка му. В оня азиатски свят на джунгли, бистра вода и сини планини като миражи човек ставаше някак по-склонен да повярва във фантастичното като легендата за мандарина Ту Тук, който се изкатерил по планината Фи Лай и на върха й открил Земята на блаженството, където безсмъртните живеели щастливо и хармонично. Във влажните нощи покрай бреговете на река Меконг или на Южнокитайското море самият въздух изглеждаше пропит с вълшебство, което томи помнеше след двайсет и две години. Дори в тези далечни земи човек още можеше да повярва донякъде на преданието за добрия дух, магьосника Тиен Тай, и летящите му планини, на легендата за Нан Диеп, невярната жена, която след смъртта си се завърнала на земята като първия жужащ облак комари с намерение първо да зарази мъжа си, а после и цялото човечество. Ако беше още във Виетнам и в детството си, Томи би повярвал в куклите-дяволи, макар че виетнамските предания са, общо взето, доброжелателни и в тях няма място за чудовища като отвратителния дребосък с острите зъби.