Тютюн

Но след няколко метра двуколката се закачи в нещо и спря. От зверовете се чуваше само зловещо ръмжене. Нещо в двуколката изпращя. Макс и Стефан се затичаха към нея, но видяха само ужасната сцена с Фитилчето, който беше паднал до колелото и се бореше със свирепите зверове, докато конят цвилеше, подскачаше и риташе назад. Макс и Стефан почнаха да стрелят почти едновременно. Един от вълците подскочи и скимтейки задавено, се просна на снега, а останалите побягнаха на няколко метра, изплашени от гърмежите и святкането на изстрелите. Два от тях се върнаха обратно, но Макс ги повали веднага с куршумите си. Евреинът беше овладял нервите си и стреляше добре, докато ръката на Стефан трепереше. Стойне се мъчеше да каже нещо, но издаваше само заекващи и неразбираеми звуци. Остатъкът от оцелялата глутница се отдалечи в ладината, но само на стотина метра, като издаваше злобно и тъжно ръмжене. На Стефан се стори, че зверовете приличаха на хора, които се готвят за ново нападение. Макс се спусна към Фитилчето. Касиерът лежеше съвсем неподвижно, с лице заровено в снега. Евреинът повдигна главата му. Зад ухото на Фитилчето зееше дълбока рана от куршум.

— Ние сме ударили него — дрезгаво произнесе Макс.

Стефан не отговори. Той продължаваше да трепери, макар да съзнаваше, че опасността беше преминала, след това отиде при коня и почна да го успокоява, като го тупаше и галеше по шията. Макс отмести трупа на Фитилчето, който бе легнал до колелото.

След малко тримата се качиха в двуколката и конят ги понесе по нанадолнището.

Трупът на Фитилчето остана да лежи неподвижно. Луната грееше кротко, а в ледената тишина заехтя пак, жестоко и тъжно, воят на гладните зверове. После той престана изведнъж.

Стефан дойде на себе си едва когато двуколката стигна полето и тръгна по равното шосе към града.

— Мина ли ти?… — попита Макс. — Ти беше много нервен.

— Да — отговори Стефан, — но струва ми се, че спокойствието, в което се намирам сега, е отвратително.

Конят караше с бавен, уморен тръс. Преди малко Стефан искаше да убие собственоръчно Фитилчето, след това се изплаши от вълците, а сега изпитваше угризения от спокойствието си. Макс се замисли тъжно върху суровостта и противоречията на човешката личност.

— Не, не е отвратително… — рече той след малко, — ако го запазиш и в момента на собствената си смърт.

XI глава

Пролетно време в градеца нямаше по-приятно място за пиене на ракия от ловния дом. Постройката се намираше на върха на хълма, обрасъл с борова гора, и до нея се отиваше или по шосето, което опасваше хълма, или по извивките на алеите, които минаваха през боровата гора. Зданието бе строено от сръбски пленници през Първата световна война, за да служи като лятна резиденция на един генерал, а след това стана собственост на ловната организация, която почна да го дава под наем и го превърна в ресторант.

Един неделен предобед към края на април двама провинциални донжуани се изкачиха бавно по алеите до върха на хълма. Те бяха опиянени от влажните изпарения на земята, от буйната растителност и незнайните пориви, които събуждаше пролетта. През нощта бе валяло, между боровете пълзеше прозрачен облак от топла пролетна мъгла, из въздуха се носеше благоухание на смола и пресни треви. След като се полюбуваха известно време на гледката към града, те седнаха в градината на ресторанта, поръчаха си кехлибареножълта сливова ракия и почнаха да разговарят за пътищата, по които криволичеше любовта.

— Хвърчех от радост на връщане в къщи!… — каза инспекторът. — В тъмнината едвам успях да изтрия червилото й от устните си.

— Значи, само се нацелувахте? — попита складовият директор на „Родопи“.

— Не посмях да опитам повече.

Директорът се изсмя тихо, но полицейският инспектор не забеляза това и протегна блажено изтръпналото си от ракията тяло.

— Разбираш ли!… — продължи инспекторът, като запали трескаво нова цигара. — Всичко стана съвсем непринудено!… Но ако тя почна приключението с мене така бурно… така естествено… аз се питам дали не ме обича… дали не е готова да се омъжи за мене… Тогава прощавай, службо!… Хвърлям униформата и постъпвам стажант в кантората на баща й!… След две години взимам държавния изпит и цялата клиентела в околията е моя!… А, как мислиш?

— Ти би бил добър адвокат — лениво произнесе директорът.

— Умея да дрънкам!

— Лошото е, че баща й е голям вариклечко!… — Директорът не искаше да обезсърчи веднага приятеля си и замислено почна да хрупка краставичка. — Търси богат зет!… А дядото и бащата на сегашния й любовник са лихвари от турско време… Червясали са от пари.

— А бе пари, но има и друго!… Нашият приятел е изхабен човек… Ракията вече го е съсипала.