Тютюн

— Да, но парите си остават!… А когато са много, никой не е луд да се отказва от тях… Слушай, момче!… Днес всичко се върти около парите!… Питай мене, аз разбирам повече тия работи!… Гледаш, богат човек, къща-палат, никога няма да продаде жена си, ще речеш… Но складовете му са задръстени от стари партиди. И ето, миналата есен жената на един от тях отпътува на разходка с Торосян до Париж… След две седмици арменецът купи всичките му партиди и ги хлъзна на френската режия… Това е то!…

— Някой да не им е светил? — недоверчиво забеляза инспекторът.

— Видели са ги в един хотел.

— Може да е случайно!… — Инспекторът се помъчи да спаси честта на висшето общество. — Може да са просто приятели.

— Може, може!… Ех, инспекторе!… Но разправяй за твоя случай…

— Та, мисля си — продължи инспекторът, — ако тя е решила да се омъжи за нашия приятел, би ли почнала историята с мене?

— Ух… и как!… — Директорът щеше да се изсмее, но вместо това схрупка ново резенче от краставичката. — Впрочем прав си!… Приключението й с тебе е много по-сериозно.

— Нали?

Сините, но малко размътени от ракията очи на инспектора светнаха щастливо.

— Явно е, тя те обича!… — Директорът почувствува внезапно желание да се забавлява с приятеля си. — Хубаво парче пипна ти, инспекторе!… Голяма зестра, единствена дъщеря, възпитаница на американски колеж! Но бащата, това е всичко!…

— Ще го накараме да се съгласи. А ако се опъва, можем да му се обадим венчани от някой манастир.

Инспекторът се загледа мечтателно в боровете, които заобикаляха градината. Из въздуха се носеше миризма на влажна папрат и диви теменуги. Въображението му си представи богато нареден апартамент в София, адвокатска кантора срещу Съдебната палата и клиенти, които бъдещият му тъст щеше да изпраща от провинцията. Ех, това е живот!…

— Ще стане!… — решително произнесе той, като изпи остатъка от ракията си.

— Кое? — попита директорът.

— Ще се омъжи за мене — каза инспекторът.

— Внимавай само да не надушат нашият приятел или баща му!… Ще те духнат веднага.

— Ще ме духнат ли?… — Инспекторът надменно примигна с очи. — Как?

— Просто ще те преместят в друг град. Това е шега за тях. Имат връзки.

— Ще ме преместят, но после?… Очите на инспектора погледнаха с притъпен от ракията израз.

— Какво после?… — иронично попита директорът.

— Аз нямам ли връзки?

— Ще ги уплашиш, че си племенник на някакъв спиртосан запасен генерал, това ли?… Какво представляваш ти?… Фукара, дребно полицейско чиновниче с малка заплата, което всеки местен туз може да премести или уволни!… Е-ех, инспекторе!… — Гласът на директора стана внезапно съчувствен. — Аз получавам голяма заплата, живея нашироко, правя каквото си искам… И пак ме е яд!… Разбираш ли?… Пак ме е яд!…

— Защо те е яд? — попита инспекторът.

— Не зная защо, но ме е яд! Горе трупат пари, живеят в дворци, отварят си сметки в швейцарски банки… А ние тук сме мижитурки, слуги… Рединготчето глътна само тази година дванадесет милиона печалба… Ето, затова ме е яд.

— Хвърчиш нависоко — упрекна го инспекторът.

— А защо поне да не хвърча!… Ти не правиш ли същото, не искаш ли да станеш зет на богат адвокат?

— Да, но моето желание е по-скромно.

— Успокой се!… Въпреки това няма да успееш!… Все по-мъчно става издигането на хора като нас… Тузовете се окопават добре. Ако дават пари, искат срещу това пак пари или поне способност да печелиш пари.

— А ние да не сме вързани?

— Ние сме скапани от ракия нищожества.

— Ти пак се напи и почна да дрънкаш глупости — критично забеляза инспекторът. — Получаваш голяма заплата и годишно възнаграждение, разполагаш с кола… Ако бях на твое място, щях да бъда доволен.

— Не, нямаше да бъдеш доволен!… Ако беше складов директор, щеше да искаш да си районен експерт, ако станеш районен експерт, ще искаш да си главен експерт, а ако станеш главен експерт, ще ти се прииска да лапаш самостоятелно.

— Може би ще станеш някога главен експерт или самостоятелен търговец.

— Да, когато ти се ожениш за твоята… Извинявай, щях да кажа лоша дума. Взех да ставам циничен, дявол да го вземе!… До гуша ми е дошло от всички жени в града.

— И почна да налиташ върху работничките… — усмихна се инспекторът.

— Не налитам, но почват да ми харесват повече… Уверявам те.

— Слушай!… — сериозно каза инспекторът, обзет от остроумна идея. — Ти си близък с адвоката, нали?

— Да. Едно време често играехме покер.

— Ако ти се падне случай, спомени му нещо за мене… Кажи, че съм честен човек, имам висше образование, туй-онуй… Знаеш какво, нали?… Аз пък ще ти помогна в друго.

— Ти ли?… В какво ще ми помогнеш? — насмешливо попита директорът.

— Ще накарам Лила да падне като круша в ръцете ти.

Инспекторът се усмихна мазно, угоднически. Директорът почувствува неясно отдавна познатото отвращение към събеседника си. Но сега думите на инспектора размърдаха угасващите, покрити с пепел въглени в душата му.

— Как ще я накараш? — попита директорът.

— Ще я сплашим малко.

— Е, и после?

— Ти ще влезеш в ролята на защитник… Разбираш ме, нали?… Остави върху мене тая работа.

Директорът изпи на един дъх остатъка от ракията си.