Тютюн

— Виждал съм я! — извика собственикът на мелницата. — Екстра парче!…

— Ух… и какво! — добави синът на народния представител.

— Без грубости към моите най-нови чувства, господа!… — продължи директорът. — Аз споменах непредпазливо за шарките по бельото на баба си и това ви даде повод да унижите моята любима… Но ако вие я облечете прилично, ще се получи образът от пиесата „Пигмалион“.

— Каква е тая пиеса? — попита собственикът на мелницата.

— Ти си отегчително прост!… — рече директорът. — Обясни му! — обърна се той към дъщерята на адвоката.

— Обясни му ти — отговори дъщерята на адвоката. Собственикът на мелницата се ухили безобидно.

— Нямам нужда от обяснения!… — заяви той. — Гледал съм всички оперети.

— Стига ти толкова — рече директорът. — Не гледай повече.

Цялата компания включително и собственикът на мелницата, но без дъщерята на адвоката, почна да се превива от смях. Полковникът и строгите дами около него хвърлиха пак враждебни погледи към компанията, а дъщеря му все още танцуваше с артилерийския капитан. Оркестърът почти мигновено след румбата бе започнал да свири отново танго. Капитанът се опита да превие протегнатата и вдървена като чадър ръка на партньорката си, но не успя. „Този гарнизон е дяволски скучен — реши той. — А капелникът е просто теле в униформа… гадовете му стържат цигулките си вече половин час.“ След това мисълта му се върна нежно към кобилата: „Трябва да я покажа на ветеринарния лекар… Дясното й око не е в ред… Има си хас да ми изиграе номер за състезанията!…“

Докато капитанът мислеше неспокойно за възпаленото око на кобилата си, в залата се вмъкна кучето на сина на народния представител. Влизането му не предизвика негодувание, а само весело оживление. То обиколи бързо залата, душейки танцуващите, след това намери господаря си и се сгуши покорно в краката му.

— Ето петия кавалер на компанията!… — рече дъщерята на адвоката, като погали кучето. — Предполагам, че само той не е загубил ума си по вашата Лила.

— Ти започваш да губиш от хумора си — забеляза директорът, като я погледна сериозно.

— Затова пък печеля в мъдрост — отвърна тя.

— Потрябвала ти е мъдрост!… — каза директорът. — Дай да се чукнем!…

Но дъщерята на адвоката не се чукна с директора, а се обърна към инспектора.

— Инспекторе, и вие ли харесвате Лила? — презрително попита тя.

— Не! — решително отговори инспекторът.

— Мазник! — безобидно, но точно определи някой.

— Аз съм по свежото, но не и първобитното — заяви инспекторът.

— Тогава елате да танцуваме! — предложи дъщерята на адвоката. — Свирят нашето танго.

Инспекторът се изправи веднага. Настроението му изведнъж се подобри. Той съзна, че дъщерята на адвоката го покани, за да ядоса сина на народния представител или офицерите, но въпреки това сърцето му плувна в сироп от щастие.

Двамата се прилепиха и понесоха в тангото.

Дъщерята на адвоката направи лека гримаса.

Всред благоуханието на парфюм и тютюнев дим чипото й носле усети в дрехите на инспектора тънка, едва доловима миризма на карбол — миризмата на участъка и подземието, в което изтезаваха Варвара.

След блокадата в работническия квартал настъпи уплаха. Безработицата и гладът се превърнаха временно във второстепенни грижи. Мъжете се поздравяваха мрачно, жените престанаха да се карат за дреболии, игрите на децата затихнаха. Върху лицата на всички се четеше думата „провал“, която означаваше арести, разпити, побоища, разстройство на цялата партийна организация, на всичко, създадено досега. Пускаха се различни слухове: едни разправяха, че някаква жена била застреляна през блокадата при опита й да прегази реката; други, напротив, твърдяха, че е успяла да избяга. И само малцина научиха по партийна линия най-лошото: че тази жена, уловена жива, беше подложена на зверско изтезаване в полицията.

Денем и нощем из тесните улички на работническия квартал сновяха патрули от конна полиция — стражари с каски и гумени, лъснати от дъжда пелерини. Безработните мъже се събираха често на малки групи по пресечките на улиците. Между тях и патрулите, които кръстосваха квартала, избухваха спречквания.

— Ей, кучи синове!… — викаха полицаите. — Вие пак се събрахте!

— Какво? Забранено ли е да разговаряме? — питаха работниците.

— Пръскайте се или ще ви подкараме към участъка.

— Подкарайте ни, ако не ви е срам!… — възразяваше дребен, старичък денкчия с пожълтяло лице.

Стражарите вдигаха заплашително бичове и се спускаха с конете си към групата.

— Какво дрънкаш бе, философ?…

Групата се разпръскваше, но бавно, сякаш по собствено желание. Стражарите заплашваха грубо, но не удряха никого. Някаква незнайна сила ги караше да гледат работата си в отсъствие на началството през пръсти. Те бяха момчета, които постъпваха на полицейска служба, идейки от гладни, планински села, където по мършавите нивички над сипеите зрееше само ръж и елда.