Тютюн

— Заради партията!… — спокойно отговори възрастният другар от градския комитет.

През следващите дни инспекторът отмени заповедта за разписване в участъка и напрежението отслабна. Работническият квартал постепенно се успокои. Отново изпъкнаха всекидневните грижи за намиране на каква да е работа, на храна и топливо. Активистите възобновиха своята дейност, която подобно на киселина разяждаше бавно, но сигурно устоите на враждебния свят. В замяна на това изчезнаха дръзките комунистически прояви в центъра на града. Останаха само дребните разправии с позиви и проявите в гимназията.

Към края на първия месец след блокадата поведението на Лила беше все още предпазливо. Тя не се срещаше с другарите от градския комитет, а само с активисти от складовете. Може би Варвара я беше издала и полицията нарочно не предприемаше нищо. Може би инспекторът употребяваше тактиката на „фюлерите“ — да мълчи и да наблюдава чрез провокаторите си хората, с които Лила най-често се срещаше. Ала и тази опасност премина. Тя се увери постепенно, че агентите не я следяха непрекъснато, а когато предприемаха това, вършеха го така тромаво, щото тя се усмихваше. Всичко това й даде смелост да отиде на явката с Йосиф, която разся последните й тревоги.

Срещата стана една зимна вечер в квартала до гарата. Духаше мразовит вятър, безлюдните улици навяваха тъга и самотност, по черното небе блещукаха ледени звезди. След като се разпознаха под светлината на една улична лампа и се увериха, че никой не ги следи, Йосиф и Лила се приближиха един към друг. Лила трепереше от студа в тънкото си палтенце, а Йосиф носеше дебела кожена шуба и калпак. Той бе агроном, работеше в Министерството на земеделието и използуваше командировките си по тези места за партийна работа, имаше едро лице с бадемовидни очи и дебели устни. Гъстата и черна брада, която бръснеше всеки ден, придаваше на бузите му металносив цвят. Той бе винаги намръщен — от страх да не го заловят и от разни служебни грижи. Лила тръгна с него.

— Няма опасност от провал — лаконично съобщи той. — Варвара е пусната на свобода… Сега другарите се занимават с лекуването й.

— Уверени ли сте, че не е издала нищо? — попита Лила.

— Уверени сме. Няма арести.

— Тук също няма, но тревогата беше голяма.

Йосиф не отговори. Той изплю угасналия фас на цигарата си и веднага запали друга.

— Преживяхме голямо премеждие. — подчерта Лила.

— Добре де! Стига си се оплаквала — грубо рече Йосиф. — Опасност има навсякъде… Да не очакваш да ви гладят с перце?

— Не очаквам, но кажи на другарите да внимават кого изпращат… Проиграхте за нищо и здравето на Варвара.

— Ние си знаем работата… Съобщи ли решението за Стефан и Макс.

— Съобщих го.

— Изпълни ли се?

— Вероятно.

— Как така вероятно?… Да или не?

— Ох, боже мой!… Това ли е най-важното, което трябва да научиш сега?… Поради събитията не съм виждала другарите от градския комитет.

— Значи, трепериш от страх и не се интересуваш от партийната работа.

Гласът на Йосиф бе заядлив и суров.

— Слушай! — тихо избухна Лила. — Ти си невъзможен човек и не можеш да се сработваш с никого… Искам да ме освободят от връзката с тебе.

— Ще съобщя на другарите за този каприз.

Гласът на Йосиф стана зъл. Той разкопча шубата си и почна да търси нещо във вътрешния джоб на сакото си.

— Има ли да ми казваш друго? — сухо попита Лила.

— Има.

Той се озърна предпазливо и мушна в ръката на Лила няколко сгънати листове.

— Какво е това?

— Директиви за подготовка на стачката. Написани са със симпатично мастило. Да се разучат внимателно и унищожат веднага.

Лила пъхна сгънатите листове в джоба на палтото си. Йосиф съобщи късо, но ясно датата, мястото и паролата на следващата явка, след това се отдели внезапно от Лила и тръгна към хотела. Той направи това, без да каже дори „довиждане“.

От гарата изсвири локомотив, някъде лавнаха кучета, зад изпотените прозорци на близката кръчма гъгниво скимтеше стар грамофон.

Лила тръгна към къщи, стискайки в джоба си директивите за стачката.

Пак наставления, пак книжни подробности, пак мъртви, строги и дребнави правила, които определяха подробно с кого да се работи и с кого не!… Пак недоверие към всеки, който оспорваше идейната платформа на стачката, който предложеше нов начин на действие, който седнеше в кръчмата, тръгнеше с момиче или отидеше на вечеринка!… Сякаш за да се бориш за комунизма, трябваше предварително да се откажеш от всяка радост, да обърнеш гръб на живота, да тръгнеш право и неминуемо към смъртта!…