Тютюн

Тя направи опит да се стопли, като тръгна по-бързо, но се подхлъзна и без малко щеше да падне. Пътят й минаваше през един от заможните квартали на града. Прозорците на новите къщи светеха с меки топли светлини. Зад дантелените пердета прозираха уютно наредени стаи, с бюфети, с картини, с големи оранжеви или зеленикави абажури, под които добре облечени жени четяха на топло книги или делови мъже разгръщаха вечерния вестник. От тия прозорци долитаха задушено безгрижни смехове, познатият глас на говорителя по радиото, звуци от танцова музика. Голям камион изсипваше наведнъж шест тона едри лъскави въглища пред къщата, в която живееше районният експерт на „Бяло море“. Млада жена с воалетка, кожено палто и високи шушони се връщаше от пазар, а след нея вървеше слугинята й, която носеше претъпкани мрежи с масло и хайвер за сандвичи, с орехи, захар и шоколад за утрешната торта.

Жената и въглищата накараха Лила да почувствува отново варварската мизерия, в която тънеше светът на работниците. Студът й се стори по-остър, бедността по-горчива, неправдата по-унизителна. Мъглата я пронизваше, повдигаше й се от соленото парче паламуд, което бе изяла на обед. Спестените пари в къщи едва щяха да стигнат за още няколко седмици, а после идеше мъчителната просия за каква да е работа. Работниците — а заедно с тях и Лила — си оставаха трагично сами!… Лукан имаше право!… Партията не трябваше да оставя пътя, който бе следвала досега — път на сурова, непримирима и безмилостна борба!… Нямаше нужда от широки платформи, от сложни компромиси, от подозрителни съюзници!… Нямаше нужда от интелигенти като Павел, Стефан и Макс, като възрастния другар от градския комитет, които искаха да поведат партията по пътя на опортюнизма, да разхлабят дисциплината й, да разрушат единството й…

Тъй разсъждаваше Лила, свита от студ, като вървеше из светлините и сенките на мразовитата вечер. Сега мислите й бликаха от студа, който измъчваше лошо облеченото й тяло, от соленото парче паламуд, което я накара да пие цял следобед вода, от едрите лъскави въглища на тютюневия експерт и ситостта на жената, която видя преди малко. Чувствата й отразяваха само неправдата в света. Тя не съзнаваше, че борбата срещу тази неправда трябваше да се води едновременно с много средства н по различни начини, трябваше да бъде далече по-широка, гъвкава и разнообразна, отколкото заповядваха схемите на Лукан.

Лила излезе на пазарната улица и тръгна към железарската работилничка на вуйчо си. Еврейските дюкянчета наоколо бяха затворени и тъмни, но самата работилничка светеше още. Лила отвори вратата и надникна вътре. Чираците и вуйчо й си бяха отишли. Работилничката представляваше дълго, тясно помещение, по чиито стени висяха инструменти. В дъното му, клекнал до един бойлер, работеше Шишко.

— Татко, оставаш ли? — попита Лила.

— Трябва да остана!… Искам да поправя тая пущина!… Влез де!

Лила затвори вратата след себе си.

— Какво?… Свърши ли? — рече той тихо.

— Всичко е наред… Арестуваната другарка е била освободена в София.

— Ох, слава богу!… — въздъхна Шишко. — Стопих се, да ти кажа!… Много се тревожих тоя месец.

— Не може инак — тихо отвърна Лила, а после добави високо: — Тогава ще си отида сама?

— Върви! — Шишко клекна отново до бойлера и почна да го оглежда. — Слушай!. — сети се той изведнъж. — Булката на Симеон ражда и майка ти отиде да бабува… В къщи няма никой.

— Знам — рече Лила.

— Запали си печката!… Има ли въглища?

— Има, но мислех да ги занеса на Симеонови.

— Ти не се грижи за Симеонови!… Блаже трябва да им е купил вече. Запали печката и си чети на топло. Утре ще взема пари от бойлера и ще докарам още сто кила.

Лила пак се накани да си върви, но Шишко я спря отново:

— Слушай!… От паламуда не яж!… Отровен бил, казват… Все при нас ще докарат мършата… Бакалинът го купил тайно, за да печели, и ветеринарният му съставил акт.

— Ще го хвърля.

Лила излезе от работилничката и се отправи към къщи. Мъглата се бе сгъстила леко. Пазарният ден замираше в осветените кръчми на хановете, където пийнали селяни свиреха на гайди и тамбури. От оборите, в които беше разпрегнат добитъкът, излизаше топла, влажна миризма на сено и говежди тор. Тъмните, плътно затворени еврейски дюкянчета се спотайваха мълчаливо, а над тях кротко, но някак безсмислено мъждукаше животът на собствениците им. Дребните еврейски занаятчии в чаршията строяха къщите си така, щото първият етаж да служи за работилничка, а вторият — за жилище. Зад прозорците на тези жилища животуваха плесенясали души, от които понякога се откъсваха смело млади ремсисти.