Тютюн

През един кишав мартенски ден в двора на склада ехтяха обичайните ежегодни скандали между Баташки и селяните, които бяха дошли от Средорек да предадат тютюна си на „Никотиана“.

В целия склад кипеше трескава работа с новите машини на тонгата, а в двора гъмжеше навалица.

„Чистачките“ прилежно разпределяха тютюневите листя в малки касетки, събирачът ги отнасяше с количката си, а майсторът ги изсипваше в ситата на машините за пресяване. Наистина тонгата беше по-удобен и по-хигиеничен начин за преработване на тютюна, но оставяше много работници на улицата. Най-напред го въведе „Никотиана“, а след нея всички останали фирми.

Дворът беше задръстен от волски коли, коне и магарета, натоварени с тютюн. Селяните, клекнали под стрехите или насядали върху балите, чакаха ред да предадат максулите си, пушеха лютиви цигари и обсъждаха безобразното поведение на Баташки. Никога майсторът на „Никотиана“, сега директор на склада, не бе се показвал тъй свиреп и неотстъпчив при шкартирането. Отвреме-навреме от навалицата, която заобикаляше масата му, поставена пред входа на помещението за необработен тютюн, се издигаха продължителни серии от клетви и псувни. Калният двор, покрит с локви, миришеше на тютюн и на тор. Мартенското слънце грееше между бели разкъсани облаци, а топлият вятър топеше снега и водосточните тръби пееха радостно.

Баташки приемаше от сутринта. До масата му, отрупана с тефтери, стоеше децимал, чиято платформа двама носачи товареха и разтоварваха непрекъснато с купове от бали. Понеже нямаше доверие никому, Баташки лично проверяваше теглилките и сам вписваше килограмите в книгата. Приемането го беше изморило много, но въпреки това той продължаваше да отправя към селяните неизчерпаемия си запас от ругатни и саркастични шеги. Пресипналият му глас ги наричаше непрестанно разбойници и шмекери, които искаха да ограбят фирмата. Той носеше къса шуба, подплатена с вълча кожа, и каскет, под който кръглото му лице добиваше понякога от крясъците такъв ярък мораво-червен цвят, щото селяните очакваха с нетърпение да припадне. Но Баташки не припадаше, тъй като беше отличен комедиант, не се ядосваше вътрешно и се зачервяваше само от физическото напрежение на виковете си. След като шкартираше тридесет, четиридесет и дори петдесет на сто от максула, той втикваше бързо в ръцете на потърпевшия квитанцията и го пращаше при касиера с тюхкане и плачливо мърморене, че опропастявал фирмата и чорбаджията щял да го уволни, задето приемал боклуци. Но селяните от Средорек упорито бранеха интересите си. Някои късаха гневно квитанциите, които Баташки втикваше насила в ръцете им, и натоварваха отново тютюна си, за да го закарат обратно на село. Баташки почна да се вбесява наистина. Поведението на селяните миришеше на организирана акция. Дори един средоречанин му заяви направо, че всички производители, които имат повече от двадесет на сто шкартиран тютюн, ще направят оплакване в Народното събрание. Баташки се разпсува и ги нарече комунисти.

Докато ставаше всичко това, Джони стоеше отстрана и в качеството си на арбитър се застъпваше отвреме-навреме за съселяните си, като молеше Баташки да намали шкартото. През последните няколко години страховете на Джони се бяха увеличили, правеха нощите му мъчителни и го превръщаха в посмешище на селото. Вече никой не обръщаше внимание на постоянните му оплаквания, че е преследван от злосторници. Поради всичко това Джони беше престанал да бъде добър агент-купувач, страхът разколебаваше безскрупулната му смелост и Баташки мислеше да го уволни.