Тютюн

Тази сутрин, докато наблюдаваше скандалите със селяните и мислеше изтерзан дали някой от недоволните нямаше да запали имота му, Джони забеляза неочаквано нов тревожен повод за страхове. Между работниците, които пренасяха приетите селски бали в помещението за суровия тютюн, се мяркаше редовно един червенокос мъж. Къде бе виждал Джони този мъж? Непознатият нарамваше балата и се загубваше в склада, после се връщаше запъхтян и отново вземаше товар. При едно от своите идвания той срещна втренчения поглед на Джони и смутено наведе глава. Джони се престори, че не го забелязва, но при следващото си идване червенокосият се издаде сам. Той хвърли към Джони обезпокоен поглед, след това нарами балата и отново изчезна в помещението за неманипулиран тютюн. Страховете бяха създали у Джони почти детективска наблюдателност и поведението на непознатия му се стори съмнително. Да, къде беше виждал този червенокос мъж?… Джони преся в паметта си десетки подозрителни образи, но не можа да си спомни нищо. Умореното му от страхове съзнание се забъркваше и спираше безпомощно пред най-различни предположения. Най-сетне той се наведе към Баташки и го попита полугласно кой е непознатият. Но Баташки махна ръка с досада и продължи разправиите си със селяните. Той познаваше глупавите, натрапчиви страхове на Джони и не счете за нужно да му отговори. Тъкмо в тоя миг работникът се появи отново. Сега Джони забеляза съвсем ясно, че непознатият го следеше на свой ред и това го изпълни с нова, още по-голяма тревога. Дали червенокосият нямаше да му отмъсти (Джони не се попита защо), ако беше разбрал, че шушукането с Баташки се отнасяше за него?

Смутен от новото подозрение и обиден от Баташки, Джони забеляза отдалеч Стоичко Данкин и отиде при него. Последният, на тръгване от селото, беше разпределил балите си между няколко чужди коли, понеже нямаше собствена, след това ги беше събрал отново на куп и сега стоеше до сиромашкия си максул, чакайки присъдата на Баташки. Стоичко имаше всички основания да се надява, че тя нямаше да бъде много тежка. Джони му беше обещал закрила. Като видя разтревоженото лице на приятеля си, Стоичко разбра, че нов страх трябва да бе влязъл в главата му.

— Какво?… Върви ли?… — попита той.

— Дере ги!… — отвърна Джони, като хвърли сърдит поглед към дебелокожия, безчувствен към опасностите Баташки. — Живи ги дере, но ще разплачат някой ден майка му… Та и аз покрай него.

— Какво?… Да няма пак нещо? — съчувствено произнесе Стоичко.

Джони кимна с глава трагично. Стоичко Данкин извърна към него голямото си ухо и сините му очици замигаха бързо.

— Погледни натам!… — каза Джони. — Към децимала. Чакай, не бързай веднага… Видиш ли оня там, с червената коса, дето отнася балите?

Стоичко Данкин извърна малките си очици в указаната посока с такова усърдие, щото остана да се вижда само бялото им.

— Е?…

— Все мене гледа.

— Не се бой, нали сме заедно.

— Не си ли го виждал някъде?

Стоичко Данкин не можа да устои повече и погледна бързо към децимала.

— Бре!… — тихо извика той, стреснат съвсем неочаквано.

— Какво?… Казвай!…

— Та това е оня, дето отведе Фитилчето, преди да го изядат вълците.

— Трай не думай!…

Джони побледня и устните му затрепераха. Той си спомни изведнъж страшната, но вече забравена история с Фитилчето. Аутопсията беше установила върху огризания му от вълците труп следа от куршум в главата.

Той забеляза внезапно, че непознатият гледаше към тях и следеше разговора му със Стоичко. Без съмнение червенокосият си припомняше също къде ги е виждал и разбра, че са го познали. Единственото, което му оставаше, бе да се отърве от двамата свидетели на историята с Фитилчето. Джони не допусна друга възможност и страхът му се превърна в паника.

— Сигурен ли си?… — заекна той.

Стоичко Данкин потвърди уверено, че не се лъже. Свежата му селска памет запомняше безпогрешно всеки, с когото бе разговарял веднъж.

— Ами сега?… — прегракнало попита Джони, сякаш животът му висеше на косъм.

— Сега какво!… Трай си и толкова!… — успокои го Стоичко. — Нали съм с тебе!

— Абе, ти остави тая работа!… — тревожно произнесе Джони. — Нека ми тегли куршума, пък ти стой до мене колкото искаш. — Джони не съзна, че ако станеше това, Стоичко се излагаше на същата опасност. — Слушай!… Да не запрашиш на село без мене?… Ще се върнем заедно.

— Няма. Къде без тебе!… — увери го Стоичко.

— Аз ще се върна скоро.

И обхванат от внезапно решение, Джони тръгна бързо към изхода на двора.

— Къде бре, Джоне? — попитаха иронично някои средоречани защитника си.

— Бърза работа!… — трескаво обясни Джони.

— Хей, Джони!… — високо извика Баташки, когато видя, че агент-купувачът му изоставяше арбитърската си функция.

Но Джони се престори, че не го чува.

— Гиди страхлива женка!… — изруга Баташки след него. — Пак ти е влязла някоя муха в главата!…

Средоречани се разсмяха високо. Повечето от тях знаеха за болезнените страхове на Джони и Баташки не щадеше вече авторитета му. В това време Джони бързаше към полицейското комендантство.