Тютюн

Високият с подпухналото лице се ядосваше и ругаеше мислено бавността на другаря си, но не смееше да влезе в квартирата сам. Той се беше обадил вече по телефона в комендантството и знаеше, че другият е тръгнал оттам. Оня, който трябваше да дойде, се показа най-сетне зад ъгъла на съседната улица. Той беше нисък, дебел, с усмивка на шмекер, който гледа несериозно на работата си. Вървеше, без да бърза, и ядеше фъстъци. „Свиня“ — гневно помисли високият с подпухналото лице, но не го изруга, защото колегата му щеше да се ухили, а това го дразнеше много повече.

— Защо не взе униформени?… — троснато попита високият. Веждите на дебелия се повдигнаха глупаво.

— Нали ти казах по телефона!… — с трагичен глас наблегна високият.

— Хайде, де!… — ухили се лекомислено дебелият. — И за тая дреболия униформени!…

Младежът с подпухналото лице почервеня от гняв и мрачно сви устните си.

— Говедо!… — изруга той. — Ти гледаш през пръсти на работата си, но някога ще те надупчат като решето… Не знаеш ли, че политическите са опасни?

Той почувствува презрение към лекомислието на другаря си и омраза към жертвата, която щяха да арестуват. Опасна и кучешка професия бе тяхната!… Гледаш, мижитурка, охлузен бедняк, а когато се приближиш да го арестуваш, изведнъж изпразва цял пълнител в корема или главата ти. Той беше виждал убити колеги в моргата и споменът за тях го преследваше като кошмар. „Политическите са опасни“ — пак помисли той и тъпата животинска омраза, която изпитваше към тях, се засили още повече. От нея се раждаше и жестокостта, с която ги изтезаваше след арестуването. Но при всяко арестуване на нова жертва той изпитваше угнетяващо, непреодолимо смущение. И затова бе тъй нервен и сърдит сега.

— Добре де, добре!… — успокои го дебелият. — Аз ще вървя пръв.

— Хайде да те видим!… — каза високият, сякаш отстъпваше великодушно.

Дебелият го погледна подигравателно, съзнавайки моралното превъзходство на храбростта си.

— Какво ще ме видиш?… — възрази той, като мляскаше фъстъците. — Аз си знам работата и винаги правя това… Не съм пъзльо като тебе.

Високият замълча унизително. Страхът го накара да не разколебава решението на другаря си. Когато минаха на тротоара до къщата, той влезе в сарачницата, а дебелият остана при входа.

В това време Яко се пазареше шумно с някакъв селянин. Агентът с подпухналото лице се приближи до тях и прекъсна безцеремонно разговора им. Яко го погледна тревожно. По самоувереното му влизане той разбра, че това е човек на властта. Евреинът имаше дълга посивяла брада. Тази брада, заедно с кирливото калпаче и кожената престилка му придаваха старинен и чудноват вид, който раздразни агента.

— Имаш ли квартирант? — сурово попита високият.

— Молим?… Квартирант?… Имам, господине.

Бързата мисъл на Яко разбра изведнъж всичко. Той отдавна подозираше, че Макс ще му докара неприятности с полицията, но не искаше да го изгони от алчност към наема на стаичката. И ето ти сега беда!… Като проклинаше сребролюбието си, евреинът кимна доверително с глава, сякаш искаше да потвърди, че беше съгласен напълно с предпазните мерки на властта.

— Заведи ни веднага в стаята му!… — грубо заповяда агентът.

Яко усети предчувствие за нещо лошо и брадата му затрепера от страх.

— Молим, господине, сега!… — почна да заеква той. — Да не остава празен дукян… Rebeca!… Ven aqui!…1 Молим, господине!… Rebeca, ven aqui, mujer!…2 Молим, господине!… Rebeca!… Rebeca!…

Яко викаше, като обръщаше главата си последователно ту към селянина, ту към работилницата, сякаш искаше помощ. Най-после Ребека излезе от една малка врата, бършейки в престилката мокрите си ръце.

— Que hay?…3 — сърдито попита тя.

— Quedate aqui!…4 — заповяда Яко и кимна с глава на агента да го последва.

Излязоха на тротоара пред работилницата. Високият с подпухналото лице правеше нервни гримаси. Страхът го измъчваше жестоко. Цялата обстановка му се струваше несигурна и пълна с изненади. Дали тоя тип нямаше да хвърли бомба?

— Върви с евреина!… — заповяда той на колегата си, като се стараеше да се покаже спокоен, макар че зъбите му тракаха от страх.

— Аз ли?… — иронично произнесе дебелият, но с явна готовност да изпълни заповедта.

Той не се боеше никак и паниката на по-старшия му колега го забавляваше.

— А какво?… Аз ли?… — ядно възрази високият. — Ти си по-млад и трябва да свикнеш… Ще те представя за награда пред началството.