Тютюн

Когато Макс позна Стоичко и Джони, реши да излезе от склада веднага. Всяка загубена минута можеше да стане фатална. Но пред внезапно настъпилата опасност той почувствува с изненада колко отслабнал беше инстинктът му за живот. Щяха да го арестуват и накарат да признае историята с Фитилчето. Щеше да има разпит, изтезаване и може би разстрел без присъда… Е, та що от това? След инцидента с Лукан той се усещаше изолиран и безполезен. Искаше да се бори срещу погрешния курс, но му липсваше воля — основното качество на всеки комунист. Той беше дошел да работи за партията тук, размишляваше върху новия курс, но дейността му завърши само с образуването на малка групичка от няколко души. Лукан го беше победил.

Макс се усмихна хладно на заблудата си, че е призван да бъде работнически водач. Нещо се противопоставяше на това, нещо, което идеше от самата му личност, а не от трудностите в прокарването на новата тактика, която поддържаше. И това нещо се дължеше може би на недоверието в него — един пришелец в работническата класа, на подозрението, че беше суетен и желаеше да командува. Напразно бе идването му в тая работническа среда, към която се приспособяваше само външно. Напразни бяха и опитите му да създаде у работниците доверие към себе си. Те усещаха инстинктивно, че си оставаше чужденец. И може би имаха право. Липсваше му способността да ги разбере напълно, не бе закален както трябва от бедността и безправието, не изпитваше достатъчно омраза към миналото. Някакъв суров закон се противопоставяше на усилията му и го караше да разбира все по-ясно защо работниците нямаха доверие в него. Той беше станал безполезен именно затова, че носеше от другия свят остатък от суетността да се възхищава от себе си.

И всичко това раждаше в душата му някакъв тежък конфликт, който го омаломощаваше вътрешно и правеше неспособен за действие или съпротива. Той помисли горчиво: „Изгубих борбата с Лукан и затова се превърнах в безполезен парцал… Сега нямам желание да върша нищо. Един работник не би стигнал никога до това състояние.“

Спокойно, без паника, но с равнодушно съзнание, че все пак трябваше да направи нещо, за да избегне опасността, той отиде при кьосавия майстор, който надзираваше складирането на селските бали.

— Шчо, бре?… — попита майсторът на македонския си език.

— Неразположен съм — рече Макс. — Боли ме главата.

— И мене гла’аата ме бо̀ли, ама рабо̀там… — назидателно произнесе майсторът.

— Не мога повече. Отивам си.

— А лѐбот?… Шчо ке ядаш?

Макс не му отговори и го остави. Когато минаваше през двора, дойде му на ум, че трябваше да предупреди за опасността и Стефан. С ускорени крачки той излезе от склада и се отправи към къщата на родителите му. От един месец Стефан живееше при тях и това даваше нов повод за недоверие у работниците. Макс стигна до къщата и позвъня на входа. Излезе майката на Стефан. Евреинът свали каскета си учтиво.

— Стефан ли търсите?… — попита тя. — Няма го… Той замина снощи за София.

Макс отдъхна. В тоя момент за Стефан нямаше никаква опасност.

— Благодаря. Извинете, госпожо.

Той се накани да си върви, но майката го спря.

— Господин Ешкенази — каза тя. — Влезте, ако обичате. Искам да поговоря малко с вас.

Тя погледна умолително грозното и похабено лице на Макс. Нямаше време за губене, но Макс се съгласи. За пръв път тази учтива, малко тъжна жена искаше да разговаря с него. Влязоха в салона.

— Ето какво, господин Ешкенази… — Майката търсеше думи и сякаш не можеше да ги намери. — Аз зная, че вие сте много умен и образован човек… Не ви ли се струва, че вие и Стефан бихте могли да работите пак за същата идея… как да се изразя… пак за същата кауза, но в друга област… Разбирате ме, нали?… Извинете, аз съвсем не желая да се бъркам в убежденията ви.

— Да, разбирам, госпожо.

— Работата по складовете е… някак си… неподходяща за двама ви… Тя ви изхабява безполезно… Не забелязвате ли?… Това е, което исках да ви кажа… Простете!… И още едно.

Тя се изчерви и смути пак. Евреинът я гледаше с дълбоко съчувствие. Бедната и загрижена майка!… Колко все пак уважаваше убежденията у другите!…

— С първото ви мнение не съм съгласен, но говорете свободно, госпожо.

— Да, благодаря!… Исках да ви помоля, ако не сте съгласен с това, поне да му внушите, че е необходимо да кара едновременно и университета си… Нека вземе първо образованието си като вас… Той има за две години изпити в Юридическия факултет.

— С това съм напълно съгласен и обещавам да го направя, госпожо… — каза Макс. — Дори по мое настояване той се съгласи да се яви на матура като частен ученик.

— Наистина ли, господин Ешкенази?… Много ви благодаря!… Аз имам убеждението, че Стефан ви обича много и слуша само вас.

Тя поръча на слугинята да направи кафе, но Макс се изправи бързо. Обзе го усещане, че губеше ценно време. Като видя бързината и тревогата, с която искаше да си върви, тя не настоя.