Тютюн

— Ти можеш да се проявиш и в групата на Мичкин, ако немците получат помощ от Порой.

В гласа му прозвуча иронията, с която я бе отблъсквал толкова пъти. Но сега тази ирония се удави в ликуващата й, наситена със себеотрицание любов, която потискаше всички рефлекси на гордостта.

Тя каза:

— Не!… Аз просто искам да бъда до тебе… Ще се бия, ще стрелям добре…

Гласът му отново стана язвителен.

— Така ли?… Но ти обикновено заравяш главата си в пръстта и стреляш във въздуха.

— О, не говори така!… Сега ще бъде съвсем друго… Сега ще се бия като тебе, спокойно и смело.

— Наистина ли? — Той се изсмя.

— Да, наистина!… — Гласът й бе трескав и сякаш излизаше от дълбините на душата й. — Защото те обичам…

Той не чу. Очите му, с пламък на дебнещ тигър, отново обхванаха равнината. Усамотената могила стоеше безмълвна, но на двеста метра зад нея тъмнееше сянката на голямо и подозрително маслиново дърво, от която също можеше да изтрещи изстрел. Ако станеше това, нападението загубваше изненадата — една от главните предпоставки за успех. Около половин минута той вървеше, гледайки втренчено само дървото, без да вижда или чува Варвара. След още половин минута той се успокои пак. Немците не бяха поставили секретен пост и при това дърво.

— Какво каза?… — попита той.

А тя продължаваше да шепне за любовта си с безкраен, трескав копнеж:

— Аз зная… Това е съвсем безнадеждно… недопустимо… Аз съм грозна и повехнала жена, а ти цъфтиш… но това, което изпитвам, запълня целия ми живот… прави ме по-добра… вдъхва ми смелост… Разбираш ли?… Това ме кара да умра за партията без мъка… без съжаление, че съм пропуснала нещо в живота си…

Той я слушаше слисан. А после помисли сурово: „Смахната жена.“ И това го накара да попита с неочаквана грубост:

— Какво искаш от мене?

— О, не говори с такъв тон!… — каза тя умолително. — Не искам нищо… Нищо освен това, да се бия до тебе… Сражението ще бъде тежко.

— Говориш глупости!… — Нейният задушен глас го раздразни. — Върни се веднага в групата ни Мичкин.

— Няма да се върна — горчиво произнесе тя. — Ти не трябва да ми говориш така… Ти нямаш право да ме мразиш, защото не искам нищо от тебе.

Той си спомни внезапно за Ирина и съзна колко мъчителна ставаше понякога любовта. А после обхвана отново с поглед равнината и престана да слуша Варвара, защото нито за миг, докато разговаряше с нея, не го напускаше острото чувство на отговорност към другарите му, които след малко щяха да влязат в сражение. Но равнината, залята с лунна светлина, продължаваше да бъде безмълвна и спокойна, и от неверните сенки в нея не изтрещяваше още никакъв изстрел. Партизаните крачеха към обекта на нападението като дълга върволица от призрачни сенки. Хората на Мичкин се отдалечаваха бързо към шосето, което заобикаляше южния склон на могилата, а някъде вдясно изчезваше групата, която водеше Шишко. Така!… Изходните позиции се заемаха благополучно. Немците още не бяха открили нападателите. Динко отдъхна и мисълта му се върна отново към дребната и повехнала жена, която крачеше до него. Той чу гласа й, сега болезнен и стенещ.

— Нима съм толкова противна?… Нима дори не можеш да ме търпиш?

Той помисли с досада: „Тази жена е напълно побъркана.“ А после съзна, че преди сражението не трябваше да я огорчава и каза меко:

— Откъде си въобразяваш това?… Аз те уважавам и ценя… Но върни се веднага в групата на Мичкин.

— Няма да се върна — упорито отказа тя.

А той се ядоса и викна гневно:

— Тогава заповядвам!… Веднага при Мичкин!…

Тя го погледна поразено и тъжно, а после, без да каже нищо, се затича да стигне хората на Мичкин, които изчезваха зад могилата в лунната светлина. А докато тичаше, пакетът на одеялото, с което се завиваше нощем и което бе привързано с канап за раменете й, се мяташе върху гърба й. Той проследи тичащата й фигура с поглед, а после си спомни деня, в който тя бе дошла за първи път в лагера със смешния никелиран револвер-играчка, окачен като часовник на шията й. Тя бе търпяла глад, студ, мъки, свръхчовешки изпитания, бе се люшкала като всички между живота и смъртта. И подобно на всеки друг можеше да бъде убита сега. А когато съзна всичко това, той изпита съчувствие към нея и помисли с угризение: „Бедната жена!…“ Но мисълта му веднага отскочи от нея.

Далече, някъде вдясно, екна изстрел от карабина. Минноподривната група, която отиваше да хвърли във въздуха железопътния мост, се бе натъкнала на секретен пост. Последваха още няколко изстрели, дадени с тревожно темпо, а после от мястото, откъдето се чуха, се издигна червена ракета. Немската застава, която пазеше моста, успя да даде тревожен сигнал. Затракаха автомати, чиито гърмежи, идещи от далечината, наподобяваха пращене на искри от огън. Десният фланг на отряда започваше бой.

Динко подаде леката картечница на човека, който вървеше пред него. Гласът му прокънтя:

— Бегом напред!… Не залягай без нужда!…

Призрачните сенки на партизаните се понесоха към смъртта.