Читаем Тютюн полностью

Македонецът посочи неопределено към планината, в която бе застрелял капитан Джинс. От всичко, което намери и прибра от джобовете му, той не предаде само цигарите.

— Кога ти ги даде? — попита Мичкин. — След като го уби ли?

— Бо̀га ми!… — рече македонецът.

Той се надигна и доста неохотно почна да черпи другарите си с цигари „Честерфилд“, гледайки с явно съжаление намаляващия им брой в пакета.

А долу сражението продължаваше да бушува с неотслабваща сила и макар от размяната на първите изстрели да бе изминал вече цял час, нямаше още никакви признаци за разрешението му в полза на нападателите. Още в началото му маневреният локомотив успя да прикрие влака с бензиновите цистерни между редиците от товарни вагони, а войниците, които излязоха от помещението на пионерния взвод, издигнаха между линиите барикади от обърнати вагонетки, траверси, бурета с доматено пюре и всичко друго, което в бързината им беше попаднало под ръка. Провирането между колелата на вагоните бе невъзможно, тъй като немците стреляха в тях и куршумите рекушираха със смъртоносно свистеше във всички посоки. Като единствен достъп до влака с цистерните оставаше перонът на гарата, ала последният още през първите минути на боя се беше превърнал в „ничия земя“, тъй като се обстрелваше едновременно от хората на Шишко и от немците, които останаха затворени в помещението на гарата и това на пионерния взвод. А от далечната, но честа стрелба в края на десния фланг можеше да се заключи, че минноподривната група, която трябваше да разруши железопътния мост, се беше натъкнала на силна съпротива от немците и че нейният „специалист“ още не бе свършил работата си.

Мичкин погледна часовника си. Минаваше полунощ, а все още не бе постигнато нищо. Той се утеши с мисълта, че решението щеше да дойде изведнъж, ако някой от вагоните, които горяха бавно и които другарите му бяха успели да запалят, съдържаше взривни материали и детонацията му засегнеше бензина. Тогава цялата редица от вагони-цистерни щеше да се подпали като барутен фитил, а това означаваше край на сражението и на цялата акция изобщо. Но запалените вагони горяха бавно, с досадно пращене, което показваше, че съдържаха бъчви с доматен пулп и мармалад или бали с тютюн — последните партиди на Немския папиросен концерн, които фон Гайер бе изпратил с военни камиони от Кавала.

Полъхна вятър, който отнесе част от дима. В равнината, огрята с тъжна и зеленикава лунна светлина, тъмнееха малки неподвижни петна — труповете на падналите в боя. Малко по-назад, в един от овразите на терасовидното възвишение, лежеха ранени, които санитарят превързваше. Потиснат от мисълта за жертвите, Мичкин се отдалечи върху западния склон на могилата и почна да наблюдава сражението. В това време към него се приближи Варвара. Еврейката имаше разсеян и погълнат от мислите си вид.

— Какво има? — попита Мичкин, като изпита усещането, че тя представляваше безполезен товар в групата.

— Искам разрешение да ида при командира — каза тя. — Ще се върна веднага.

— За какво ти е командирът?

— За да му кажа, че тука бездействуваме.

— Командирът си знае работата, проклета и опака жено!… — сърдито извика Мичкин. — Няма да мърдаш оттук без моя заповед.

Варвара се опита да възрази и между двамата щеше да избухне кавга, но в това време от южния склон на могилата се чу гласът на Данкин, който викаше:

— Внимание!… По шосето иде моторна кола.


По серпантините на шосето, което лъкатушеше върху склона на отсрещната планина, се хлъзгаше наистина една моторна кола. Но това бе цивилна кола. Мичкин разпозна веднага нейната безобидност по лимонено-жълтите фарове. Шофьорът не бе счел за уместно да ги угаси и вероятно още не подозираше, че в зоната, в която трябваше да мине, имаше сражение. След като се увери напълно, че колата, която идеше, бе цивилна, а не военна, Мичкин реши да не безпокои командира и заповяда на фелдфебел-школника Данкин да образува с няколко души застава от двете страни на шосето и да я спре с предупредителен изстрел във въздуха, ако в нея нямаше германци в униформа.

Внезапно колата спря и фаровете й угаснаха. Хората, които пътуваха в нея, бяха забелязали сражението и се колебаеха дали да продължат. Колата бе слязла вече в равнината, но до нея имаше повече от километър и половина, така че единственото, което оставаше, бе да се чака приближаването й или да не се предприема нищо, ако се върнеше обратно. Но след малко колата отново тръгна напред, вече с угасени фарове, за да не привлича вниманието. Някаква важна причина караше хората в нея да продължат пътя си на всяка цена. Шофьорът усили скоростта. Колата се движеше бързо, като удължена сянка по правото асфалтирано шосе, огрято с лунна светлина. Мичкин видя, че тя представляваше голям аеродинамичен модел с подвижен покрив, който в топлата нощ пътуващите бяха свалили.

Фелдфебел-школникът — Мичкин разпозна силуета му по късите панталонки — излезе от канавката и застана с автомат в ръка по средата на шосето. Въпреки безобидния вид на колата, постъпката му бе крайно момчешка и лекомислена.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Ад
Ад

Анри Барбюс (1873–1935) — известный французский писатель, лауреат престижной французской литературной Гонкуровской премии.Роман «Ад», опубликованный в 1908 году, является его первым романом. Он до сих пор не был переведён на русский язык, хотя его перевели на многие языки.Выйдя в свет этот роман имел большой успех у читателей Франции, и до настоящего времени продолжает там регулярно переиздаваться.Роману более, чем сто лет, однако он включает в себя многие самые животрепещущие и злободневные человеческие проблемы, существующие и сейчас.В романе представлены все главные события и стороны человеческой жизни: рождение, смерть, любовь в её различных проявлениях, творчество, размышления научные и философские о сути жизни и мироздания, благородство и низость, слабости человеческие.Роман отличает предельный натурализм в описании многих эпизодов, прежде всего любовных.Главный герой считает, что вокруг человека — непостижимый безумный мир, полный противоречий на всех его уровнях: от самого простого житейского до возвышенного интеллектуального с размышлениями о вопросах мироздания.По его мнению, окружающий нас реальный мир есть мираж, галлюцинация. Человек в этом мире — Ничто. Это означает, что он должен быть сосредоточен только на самом себе, ибо всё существует только в нём самом.

Анри Барбюс

Классическая проза
Тайная слава
Тайная слава

«Где-то существует совершенно иной мир, и его язык именуется поэзией», — писал Артур Мейчен (1863–1947) в одном из последних эссе, словно формулируя свое творческое кредо, ибо все произведения этого английского писателя проникнуты неизбывной ностальгией по иной реальности, принципиально несовместимой с современной материалистической цивилизацией. Со всей очевидностью свидетельствуя о полярной противоположности этих двух миров, настоящий том, в который вошли никогда раньше не публиковавшиеся на русском языке (за исключением «Трех самозванцев») повести и романы, является логическим продолжением изданного ранее в коллекции «Гримуар» сборника избранных произведений писателя «Сад Аваллона». Сразу оговоримся, редакция ставила своей целью представить А. Мейчена прежде всего как писателя-адепта, с 1889 г. инициированного в Храм Исиды-Урании Герметического ордена Золотой Зари, этим обстоятельством и продиктованы особенности данного состава, в основу которого положен отнюдь не хронологический принцип. Всегда черпавший вдохновение в традиционных кельтских культах, валлийских апокрифических преданиях и средневековой христианской мистике, А. Мейчен в своем творчестве столь последовательно воплощал герметическую орденскую символику Золотой Зари, что многих современников это приводило в недоумение, а «широкая читательская аудитория», шокированная странными произведениями, в которых слишком явственно слышны отголоски мрачных друидических ритуалов и проникнутых гностическим духом доктрин, считала их автора «непристойно мятежным». Впрочем, А. Мейчен, чье творчество являлось, по существу, тайным восстанием против современного мира, и не скрывал, что «вечный поиск неизведанного, изначально присущая человеку страсть, уводящая в бесконечность» заставляет его чувствовать себя в обществе «благоразумных» обывателей изгоем, одиноким странником, который «поднимает глаза к небу, напрягает зрение и вглядывается через океаны в поисках счастливых легендарных островов, в поисках Аваллона, где никогда не заходит солнце».

Артур Ллевелин Мэйчен

Классическая проза