Тютюн

После запали цигара и съзна, че минутите му бяха преброени. Но той не се развълнува от това, а почувствува само злоба и печал на разбойник, изправен пред бесилка. Просветлението му в Тасос отново бе потънало в мрак. Неизмеримата и безчовечна заблуда за превъзходството на немския дух замъгляваше разума му дори в този момент. Нищо не го вълнуваше сега. Нищо освен това, да покаже студената си омраза към врага.

Данкин клекна върху тревата и почна да прелиства и да чете документите под светлината на електрическото фенерче, което бе окачил на ризата си. Когато ги прегледа и се изправи, Ирина потрепера.

— Какво намери? — попита Мичкин.

Лицето на Данкин бе станало враждебно и хладно.

— Германецът е директор на Немския папиросен концерн за Югоизточна Европа — каза той. — Мъртвецът е главен директор на „Никотиана“, а другият мъж — главен експерт на фирмата…

— Значи, всички са главни!… — сурово подхвърли някой.

Последва смях, след който настъпи мълчание. Всички съзнаха, че смехът бе оскърбил жената в траур. Мичкин я гледаше разстроено, сякаш съжаляваше, че и тя бе попаднала в ръцете му. Угнетяваше го присъствието на тази жена, която в снежната нощ се бе съгласила да отиде при болното дете на сина му. Без нея въпросът с германеца щеше да се ликвидира бързо и лесно. А Данкин сякаш разбра мисълта му и каза внезапно:

— Ние можем да задържим само германеца.

— Да, другите могат да продължат!… — Мичкин се улови веднага за тази формула. — Вървете си!… — обърна се той с облекчение към Костов и жената.

Но Ирина произнесе твърдо:

— Ние няма да мръднем без него оттук.

За миг вниманието на всички бе отвлечено от картечната стрелба на сражението, което се водеше зад могилата. Тракането на картечниците се бе засилило, достигна някакъв пароксизъм и се заглуши изведнъж от последователни детонации, които разтърсиха дори въздуха зад могилата. Мичкин и хората му разбраха, че другарите им се хвърлят в отчаян пристъп с бомби, а немците ги посрещат с ураган от картечна стрелба. После настъпи неочаквана тишина, в която се чуваха само изолирани изстрели с автомати, сякаш внезапно усилие бе изтощило едновременно и двете страни.

Сърцето на Варвара се сви болезнено. Тя знаеше, че пристъпите с бомби се заповядваха и повеждаха винаги от Динко. В тази атака имаше някаква свирепа безогледност, която довеждаше до разбиването на противника, но струваше скъпо. Мичкин също разбра, че това бе нападение, поведено от Динко, и се ослуша да отчете резултата му. От полесражението долиташе само рядка стрелба с автомати, която показваше, че или немските картечни гнезда бяха разбити, или партизаните бяха дали много жертви. Но експлозиите от цистерните, които Мичкин очакваше, не се чуха. Вместо тях последва особено пращене, сякаш избухваха детски бомбички. Хората на Динко бяха успели да запалят вагон с патрони.

Докато Мичкин се чудеше как да постъпи с пленниците, Варвара разглеждаше последните с оттенък на мрачно злорадство и търсеше думи, с които можеше да ги уязви сполучливо. Но атаката с бомбите отклони внезапно вниманието й от тях. Миг след това тя свали автомата от рамото си и хукна към гарата.

— Стой тука, жено!… — извика Мичкин след нея. — Къде отиваш без заповед?

Тя се обърна и отговори пресипнало:

— Отивам да видя какво става долу.

И пак се затича с развята коса и с автомат, който държеше пред себе си.