Тютюн

Могилата бе висока около тридесет метра и представляваше самотен блок, откъснат от планинския масив като малко островче в равнината. Асфалтираното шосе правеше около нея лек завой, отклоняваше се от железопътната линия и вземаше посока на юг, за да почне да се изкачва след това, образувайки серпантини, по склона на другата планина, която затваряше равнината от югозапад. До този склон нямаше повече от Два километра. Той бе съвсем гол и под лунната светлина извивките на шосето личеха ясно, така че Мичкин щеше да забележи навреме, ако оттам се зададеше противник. Вдясно оставаше железопътната гара с бензиновия склад, а наляво се простираше разширяваща се като фуния равнина, в която имаше български гарнизони. Командирите на последните обаче нямаха вече никакво желание да се бият с партизаните, а още по-малко — да помагат на немците. От лявата страна на могилата, зад шосето, имаше тресавище, което осигуряваше фланга. Пространството между гарата и могилата бе около триста метра, съвсем равно и лишено от каквито и да било прикрития. То можеше да се пази отлично с леката картечница „Брен“. Изобщо позицията изглеждаше много добра, а рискът на защитниците й съвсем малък, тъй като нямаше да вземат участие във фронталната атака на гарата. Но въпреки това Мичкин си остана намръщен и мрачен. Угнетяваше го голямото разстояние до планината, която си оставаше единственият път за отстъпление, а също и мисълта, че тресавището, което пазеше левия му фланг, все пак можеше да бъде обходено.

Мичкин бе артилерийски фелдфебел от Първата световна война, но действията на отряда го бяха направили майстор и в техниката на пехотния бой. Той избра умело върху билото на могилата позиция за леката картечница „Брен“, а после заповяда на хората си да изкопаят по различни места малки окопчета с оглед на най-лошата възможност — ако могилата се превърне в таралежово гнездо.

Едва след като позицията бе напълно готова, той съзна, че сражението при гарата вече бушуваше в пълен разгар. Трясъкът на пушките и пращенето на автоматите се пресичаше от урагани на картечна стрелба, които спираха на неравни интервали, сякаш картечниците искаха да поемат дъха си и почваха пак с нова, още по-голяма ожесточеност. Отвреме-навреме въздухът потреперваше от глухите детонации на бомбите, след които настъпваше внезапна и странна тишина. Над полесражението се бе разстлал облак от дим, който се увеличаваше и сгъстяваше постепенно, скривайки очертанията на гарата и вагоните. Под лунната светлина този облак добиваше зловещ, млечно-зеленикав оттенък и хората от могилата наблюдаваха със затаен дъх как другарите им от равнината изчезваха със скокове и прибежки в непрозрачната му пелена. В тихата и безветрена нощ облакът приличаше на гигантска подкова, чиито краища се удължаваха бавно, докато най-сетне се съединиха и образуваха около района на гарата затворена елипса. Очевидно фронталното напредване бе трудно и партизаните разгъваха фланговете си, търсейки уязвимо място. Особено честа бе стрелбата около линията, на която бяха гарирани цистерните с бензин и към която Динко съсредоточаваше главното си усилие, докато една част от хората на Шишко напредваха към склада, а друга държеше под огъня си помещението на пионерния взвод, стараейки се да не позволи на войниците му да излязат от него. Ала все пак часовите на немците бяха дали тревогата навреме. Част от войниците бяха успели да заемат удобни позиции в района на гарата, които осигуряваха ефикасна отбрана на склада и особено на цистерните, пълни с бензин.

След като се ориентира по стрелбата за всичко това, Мичкин разбра, че сражението щеше да бъде тежко и продължително. Същото съзнаха и другарите му. Долу бушуваше малък ад, който сега ги оставяше настрана, но положението щеше да стане същото и върху могилата, ако на немците пристигнеше помощ. И затова сега те гледаха повече към невярната далечина, в която се губеше светлата лента на шосето, отколкото към гарата, при която се сражаваха другарите им. Но далечината оставаше безлюдна и спокойна. Мичкин направи опит да повдигне духа на хората си.

— Е, Ляте?… Как ти се струва? — попита той.

— Детинска работа — флегматично отвърна македонецът.

Опитът на македонските междуособици го беше научил, че кръвопролитността на едно сражение не се измерваше винаги по шума на оръжията, които участвуват в него.

— Но ако беше там, нямаше да мислиш така — каза Мичкин.

— Мо̀ре, доле са по-арно — рече Ляте.

Той лежеше върху тревата и се помъчи да скрие мъждукащия огън на цигарата, която държеше между пръстите си. Настъпи мълчание. Отговорът на Ляте подействува тягостно, защото изрази мисълта на цялата група. Всички съзнаха, че ако настъпеше усложнение, тия, които се сражаваха долу, оставаха с по-голяма свобода на действие. Зад тях се простираше широк тил и свободни флангове.

— Откъде намери цигари? — строго попита Мичкин.

— Шчо?… — Гласът на Ляте прозвуча гузно. — Ми ги даде чо’екот!…

— Кой човек?

— Кой?… Ингилизинот…