Тютюн

Но не беше лесно да изтласкаш една жена, особено когато носеше траур и трупът на мъжа й лежеше в колата до шосето, увит като пакет с одеяло. Думите на Мичкин като че попаднаха в безлюдно пространство и никой не се зае да изпълни заповедта му.

— Какво гледате?… — изруга той сърдито. — Басма ли ще им цепим?

Двама от мъжете, които стоеха най-близко до Ирина, я уловиха за лактите и поведоха към шосето, а Костов тръгна след тях. Експертът се бе сгърчил под пристъпа на гръдната жаба, предизвикан от вълнението.

— Костов!… — извика тя. — Легнете на тревата и сложете в устата си хапче.

— Какво го караш?… Да се трови ли? — попита един от мъжете.

— Не — отговори тя бързо. — Карам го да вземе лекарство.

После направи усилие да се освободи, като съзна, че това щеше да отложи смъртта на фон Гайер с още няколко минути. Но тогава я обзе чувство на виновност. Тя принадлежеше също към света на германеца. И също като Борис се интересуваше алчно от размера на контингентите, които Немският папиросен концерн възлагаше на „Никотиана“. И също като фон Гайер следеше с тревога дали Червената армия нямаше да изпревари английската на Балканите. И също като двамата питаше министрите как отива борбата с партизаните, а когато й казваха, че срещу нелегалните се вземаха драконови мерки, изпитваше смътно и жестоко доволство. Като съзна всичко това, тя усети слабост и престана да се съпротивява. Мъжете я пуснаха веднага.

В това време от другата страна на могилата се чуха глухи, тичащи по тревата стъпки. Върху склона изникна Варвара. Косата й беше разчорлена, а лицето разкривено от израз на ужас и мъка, който привлече вниманието на всички. Тя се наведе изведнъж, сякаш смазана под тежестта на новината, която носеше, и простена хрипливо:

— Командирът е тежко ранен… падна… убиха го…

Настъпи безмълвна тревога, в която партизаните сякаш забравиха заловените и се струпаха около Варвара. Фон Гайер съобрази равнодушно, че ако не беше куц, имаше шанс да изтича бързо в колата и да побегне с нея. Но инстинктът му към живот бе вече угаснал, а в душата му плуваше само мъгла от тъмни, варварски времена. Ирина използва залисията между партизаните и се приближи до него.

— Бандити!… — произнесе той небрежно.

А тя каза:

— Не, това не, са бандити!… Това са хора, които ще разрушат до основи нашия свят… защото живяхме безумно.

После улови ръката му и добави тихо:

— Прости ми!… Това нямаше да се случи, ако не беше дошел в Солун с мене…

А той отговори с мрачната твърдост на човек, който бе приел вече смъртта си.

— Не съжалявам за нищо.

В това време Варвара седна на земята и почна да хълца тихо.

— Кажи!… — попита Мичкин, като я разтърси за рамото. — Убиха ли го или е само ранен?

След още няколко въпроса, на които Варвара отговори несвързано, Мичкин разбра, че Динко е ранен в корема при нападението с бомбите. Няколко души бяха успели да го измъкнат назад. Тихата паника, която настъпи от вестта на Варвара, премина бързо. Някои предположиха, че командирът е само леко ранен. Но Мичкин не даде ухо на този слух и потиснато наведе глава: той знаеше, че сега отрядът всъщност нямаше командир. Шишко бе храбър, но не познаваше тънкостта на военните работи. Само Динко можеше да се справи бързо с бойната обстановка и ако настъпеше обрат, да оттегли хората правилно. Групите бяха разположени така, че преждевременното оттегляне на някои от тях излагаше на опасност останалите. А от всички групи най-изложената бе тази на Мичкин.

Той се върна отново при пленниците, гледайки замислено към отсрещната планина, в която се губеха серпантините на шосето. Далечината бе все още безмълвна и спокойна. Нямаше никакъв признак на враг. Ала абсурдно бе да се мисли, че немците не са съобщили по безжичния си предавател за бедственото положение, в което се намираха. Мичкин се помъчи да остане спокоен. Най-важното в момента бе новината, която донесе Варвара. Трябваше да се направи нещо за Динко. Отрядът нямаше лекар. За единствения санитар, който обслужваше ранените, някой бе съобщил, че е убит още в началото на боя. И макар животът на Динко да не можеше да се повери на всеки, а още по-малко на хора от враждебния свят, Мичкин се обърна към Ирина и рече:

— Докторке, нашият командир е ранен… Иди да го видиш.

А Ирина видя в това слаба надежда за спасяването на фон Гайер и отговори:

— Ще го направя, ако пуснеш този човек.

Мичкин я погледна изненадан от условието й. Очите му станаха изведнъж присвити и зли. Той помисли: „И тя е като всички, които живеят по вилите… Върши нещо, ако очаква полза от услугата си.“

— Ние няма да освободим този човек, дори ако ти откажеш да помогнеш и нашият командир умре — каза той.

Ирина потрепера отново, защото й се стори, че у тия хора имаше нещо, на което немската идея за свръхчовека бе само карикатурно и смешно подражание.

— Значи, отказваш да помогнеш на един ранен!… — изруга Мичкин. — Птю!…

Той се изплю възмутено настрана. Ирина се изчерви. Думите на Мичкин я удариха болезнено.

— Не отказвам, глупако!… — озъби се тя. — Но и аз искам да спася един човешки живот… Къде е вашият проклет командир?