Тютюн

— Ето ги пред нас!… — отговори човекът.

Зад оголените от пороя корени на едно изсъхнало дърво, смоковница или маслина, където водната стихия през дъждовни дни бе струпала грамада от камъни, брегът на оврага правеше заоблена чупка. Когато отминаха чупката, Ирина видя изведнъж десетина мъже, натъркаляни върху пясъка. Луната ги огряваше тъжно.

Значи, това бе превързочният пункт на партизаните!… Сърцето на Ирина се сви болезнено. Някои от ранените лежеха съвсем неподвижно като безжизнени трупове, други бяха облегнали гърбовете си върху стръмния бряг на оврага, а трети се превързваха сами или помагаха в това на другарите си. Един млад човек с бинтована глава, който бе по-леко ранен и заместваше убития санитар, сновеше между ранените и поднасяше към устните им с тенекиено канче вода, която бе донесъл с кофа от близката полупресъхнала и нечиста река. Върху пясъка се търкаляха две санитарни чанти, от които бяха извадени и последните бинтове. Някои от ранените бяха съдрали ризите си, за да се превържат с парцалите им. Миришеше на йодоформ, старомодно лекарство, което влизаше още в инвентара на полковите амбулатории и което партизаните бяха навярно пленили от някоя разбита войскова или жандармерийска част. Убитият санитар имаше известни зачатъчни познания по хирургия, тъй като на една кърпа, която бе преценил за чиста, лежеха наредени инструментите му — сонда, ножици и хемостатични пинсети. До кърпата стоеше емайлирана паница с жълт разтвор от риванол, в който дезинфекцираше инструментите.

Сърцето на Ирина се сви още по-силно. Имаше нещо пронизващо в тази санитарна нищета, в олющената паница с риванол, в инструментите, поставени на нечистата кърпа, и в желанието на убития санитар да си послужи все пак с тях. Имаше нещо зловещо и тъжно в тия ранени мъже, които щяха да умрат сами под безнадеждната и печална лунна светлина, на това място, в тая чужда земя. Ирина почувствува тих ужас.

— Къде е командирът? — попита мъжът, който я доведе.

Човекът с бинтованата глава не отговори, а само посочи една тъмнееща маса, просната върху пясъка. Ирина се отправи към нея. Лунната светлина падаше в лицето на Динко. И тогава тя го позна.

В първия миг тя почувствува слабост, сякаш краката й се подкосиха и не можеха да се държат, а след това почна да трепери внезапно, но не от смущение, нито от страх, нито от радост, че го виждаше тук и че той можеше да спаси живота на фон Гайер и да им помогне да се измъкнат по-скоро от това място. Тя не затрепера нито от жалост към него, нито от това, че бе потресена, задето го виждаше смъртно ранен в този зловещ пущинак. Тя затрепера от някакво друго, неописуемо и дълбоко вълнение, което идеше от миналото, от топлите дни на есента, когато се връщаше от лозето с кошница грозде и вечер помагаше на баща си да откачат тютюневите низи, които през зимата щяха да продадат на „Никотиана“. Това вълнение идеше от ведрите и спокойни дни преди да срещне Борис, преди гладните стачници да убият с тояги баща й, преди да стане метреса и законна съпруга на злодея, чийто труп сега пренасяха като досаден багаж от Солун в Кавала. Това вълнение бликаше от чистотата на дните в малката варосана стаичка с отворен прозорец, от който долиташе неспирното шумолене на реката и който засенчваха листата на стария орех, от дните, изчезнали като сън, от душевния мир, чийто спомен събуждаше винаги горест и сладостна мъка в душата й. Защото той бе прекарал десет години у тях и бе свидетел на тия ведри, спокойни и чисти дни, познаваше като нея варосаната стаичка, сенчестия орех и шумоленето на реката.

Но колко несправедливо и студено се отнасяше тя към него!… Дразнеха я големите му загрубели от полската работа ръце, дебелите шаячни дрехи, цървулите, този постоянен израз на недоволен и разбунтуван ратай, който блясваше в очите му при всеки разговор с баща й. Дразнеше я мрачният пламък на любовта му, дълбока като мъката и гореща като пръстта на червените песъчливи хълмове, по които растеше тютюн. И всичко това тя си спомни сега изведнъж, като гледаше лицето му, облято в студена пот и изкривено от ужасните болки в корема. Но в това лице нямаше вече израза на недоволен и потиснат ратай. Дори сгърчено от непоносимите болки, които му причиняваха раните, то бе властно, мъжествено и красиво.

Мисълта, че бе доведена да помогне, я накара да дойде на себе си, събуди рефлекса на хладнокръвието, с което се бе научила да приема всичко.

— Значи, ти си това!… — произнесе тя, като коленичи и се наведе над него. — Някой ми казваше, че си хванал гората, но аз не се изненадах от постъпката ти. Чуваш ли ме?… Отвори си очите!…

Той повдигна бавно клепачите си, но не я позна, защото лицето й се намираше в сянка. Гласът му произнесе хрипливо:

— Кой е?… Какво искате?… Никакво отстъпление без заповед на Шишко!…

А мъжът, който беше довел Ирина, рече:

— Това е лекарка, другарю командир!… Спряхме я в една кола на шосето.