Тютюн

Сражението при гарата бе стихнало и сякаш замръзна в някаква мъртва фаза, която не можеше да докара никакво разрешение. Немците преминаваха към пълна отбрана. Чуваха се само изолирани гърмежи с пушки и отвреме-навреме — урагани от стрелба с картечници и автомати, която немците развихряха при всеки опит на партизаните да се доближат до бензина. Кръвопролитният пристъп с бомбите, а може би и липсата на Динко, понижаваха духа на отряда. Пожарът между вагоните се бе разраснал и заревото му хвърляше върху могилата кърваво-червени блясъци, ала цистерните си оставаха незасегнати.

Мичкин прати човек да влезе във връзка с Шишко и да поиска по-нататъшни заповеди. След това се изкачи на могилата и погледна мрачно към планината. По серпантините на шосето се спускаше дълга колона от моторни коли. Мичкин ги преброи. Бяха двадесет и една. Те се движеха стремглаво, без оглед на риска да се обърнат при завоите на шосето. Командирът на колоната бе забелязал критичното положение при гарата, пожара и възможността да спаси цистерните, които още не бяха започнали да избухват. В колите имаше най-малко двеста души с пехотни оръдия и минохвъргачки. Невъзможно бе да идват само с картечници и автомати. Мичкин знаеше, че след половин час върху могилата щеше да се изсипе адски огън от мини и че той, заедно със своите петнадесет души и една лека картечница, щеше да бъде пометен, унищожен и раздробен на късове от месо и разбит метал. Съпротивата беше безнадеждна, но те трябваше да останат върху могилата докрай. Защо?… Защото, докато немците се ориентират и съсредоточат огъня върху могилата, хората на Мичкин щяха да пазят левия фланг на Шишко, който се биеше при гарата. А през това време ядрото на отряда щеше да направи последен отчаян опит да подпали цистерните или да се оттегли към планината. И в единия, и в другия случай групата на Мичкин играеше ролята на пожертвуван ариергард. Значи, оставането на могилата имаше смисъл, но хората върху нея щяха да бъдат избити до крак. И всичко това тъкмо сега, в последното сражение, когато Червената армия навлизаше в България и партизанските отряди щяха да слязат триумфално в градове и села!

Мичкин изпъшка глухо, но през главата му не мина дори сянка от намерение да отстъпи без заповед или да изклинчи по какъвто и да било начин. Не че Мичкин бе някакъв герой, че живееше с мистично чувство на дълг, или че през Първата световна война не би се опитал да побегне, ако се намираше в сегашното положение. И не че в тоя момент мислеше какво ще стане с Шишко и с този или онзи от другарите му, ако се оттеглеше от позицията върху могилата и така спасеше кожата си, откривайки фланга им. И не че Мичкин бе някакъв особено храбър и дълбок човек, надъхан с омраза съм света, който загиваше. Но Мичкин усети внезапно зад гърба си партията. Той я усети като нещо реално и живо, като някакъв разум, който не му заповядваше, а само показваше, че трябваше да остане върху могилата. И това, което го караше да се съгласи с партията, съвсем не бе страхът от неумолимите й санкции, а ясното и сигурно чувство, че тя бе мозъкът на борбата, която се водеше, че без нея тази борба нямаше да има никакъв резултат и никакъв смисъл и че само тя можеше да съгласува придобивките от отделните жертви на всички и да изкове от тях победата срещу стария свят, който бе убил сина му, който режеше главите и палеше домовете на селяните.

И така Мичкин съзна, че оставането върху могилата бе пълно със смисъл и че заслужаваше да умре на нея заради партията, която го бе приела в редовете си и му бе дала доверието си да командува петнадесет души. И всичко, което Мичкин усещаше в този момент, оправдаваше напълно това доверие, ала не можа да удържи внезапния поток от псувни, които отправи по адрес на Шишко, не зачитайки нито политкомисарския му авторитет, нито това, че старият тютюноработник командуваше вече цялата акция. Мичкин псуваше и ругаеше, а когато правеше това, всички знаеха, че положението е почти безизходно.

Сега Мичкин псуваше високо и гневно бавността на Шишко, наричаше го тулум, старо магаре и схванат дъртак. Той твърдеше, че няколкото подпалени вагони с мармалад и тютюн не могат да оправдаят смъртта на тридесет души, паднали досега, и че не могло да се очаква друго, когато щабът поставял за политкомисари некадърници като Шишко. А хората на Мичкин слушаха и мълчеха. Те знаеха, че Мичкин е разгневен и говори така с риск да бъде изключен от партията тъкмо защото бе решил да умре върху позицията и че щеше да застреля без колебание всеки, който се опиташе да отстъпи или мръдне от нея. И понеже бе решил да умре, не го беше грижа дали Шишко после щеше да го даде, или не в партиен съд за уронване на авторитета му.