Тютюн

Той поклати глава, сякаш съзнаваше, че помощта бе напълно излишна. Очите му пак се отвориха — студени, замрежени и безразлични към всичко, което не бе във връзка с боя.

— Наистина ли не ме познаваш!?… — произнесе тя горчиво, като сложи ръката си върху студеното му и мокро чело. — Ще бъде страшно, ако си толкова зле!…

После тя викна на човека, който я бе довел от могилата:

— Подай ми санитарните чанти!… Подай ми и тази ужасна паница с риванол!…

— Кое? — попита човекът.

— Паницата с жълтия разтвор… Трябва да си изплакна първо ръцете.

Тя прегледа бързо чантите и намери в едната спринцовка и ампули с камфорово масло.

— Това е добре — каза тя. — Но от марля и бинтове няма нито следа… Това ли е вашето санитарно снабдяване?

— Това е всичко — мрачно отговори човекът. А после той си спомни заповедта на Мичкин да се върне веднага и добави тихо: — Докторке, аз си отивам… Ако има нещо, ще ти помогне този човек.

Той посочи мъжа с бинтованата глава, който чуваше всичко, но не можеше да говори и бе застанал като послушен помощник до Ирина.

Тя повдигна ризата на Динко и я спусна веднага, смразена от ужас.

— Така!… — произнесе тя механично, сякаш говореше само на себе си. — Коремът ти е надупчен като решето… Дори най-добрият хирург не може да те спаси… Но отвори си очите най-сетне!… Така!… Още ли не ме познаваш?…

Тя говореше нервно, задъхано и в този безпомощен поток от думи намираше изход от страшната вътрешна слабост, която я караше да се разхълца и запищи истерично. Но тя устоя на тази слабост, присъща на женската психика, защото нервите й бяха здрави.

Той отвори очите си, но те бяха пак замрежени, студени и равнодушни — очи на човек, който съзнаваше, че около тялото му се бяха увили ръцете на смъртта.

— Още не ме познаваш!… — простена тя пак. А след това се обърна към човека с бинтованата глава: — Подай ми спринцовката и ампулите… Животът му може да се продължи с още няколко минути… Така!… А после ще видя тебе и другите…

Докато пълнеше спринцовката с камфорово масло, тя чу слабо шумолене и когато повдигна очи, видя, че Динко с внезапно усилие се бе повдигнал на лактите си и я гледаше втренчено. Това бе изумен поглед на човек, който виждаше далечно и сладостно видение. Но усилието го бе изтощило и той рухна с глух стон, без да каже нищо.

— Значи, най-сетне ме позна!… — Тя се засмя нервно и механично, а от очите й внезапно затекоха сълзи. — Не мърдай!… Не се движи!… Тази игла е запушена… Подай ми друга, човече… Бързо!…

Човекът с бинтованата глава извади от металическата кутия нова игла, а Ирина я постави на спринцовката, като изсмука грижливо от ампулата последната капка масло.

— Страшно е всичко, което става тази нощ!… Дай си ръката и не обръщай внимание на състоянието ми… — Тя избърса с горната част на дланта си сълзите, които продължаваха да бликат от очите й. — Тази инжекция ще те подкрепи… Господи, какви мускули!… Да, в гимназията на лоста и паралелката ти правеше чудеса… И по математика и физика беше пръв, но латинският не ти вървеше много… Спомняш ли си, а?…

А като направи инжекцията и съвсем безполезно изтри с памук, натопен в спирт, мястото, където бе забила иглата, тя се разхлипа изведнъж, защото в спомена от миналото имаше нещо горестно и пронизващо. После тя чу гласа му — задушен и пресипнал, но все пак познат:

— Как попадна… тук?

А тя отговори:

— Мъжът ми се помина в Солун… Пренасяхме с кола тялото му в Кавала и твоите хора ни задържаха…

— Помина ли се?… — Той замълча и върху лицето му се появи слабо учудване, сякаш се питаше защо тази новина сега не му доставяше никаква радост. — От що? — произнесе той равнодушно.

— От малария, а може би от пиенето… Водеше нездрав и безсмислен живот.

— Да, напълно безсмислен… — немощно потвърди той. — Но ти трябва да продължиш… Белите андарти могат да ни нападнат в тил… Ти трябва да се измъкнеш оттук, преди да е станало това.

— Не, аз няма да се отделя от тебе сега… Няма да оставя да помислиш, че съм както по-рано… надута глупачка, която се срамува от роднините си…

Сълзите продължаваха да бликат неудържимо от очите й.

— Сама ли пътуваш? — попита той.

— Не. В колата са главният ни експерт и директорът на Немския папиросен концерн… Слушай!… Ето че искам да те използувам пак… — Тя се разсмя изведнъж, през сълзите си, в някакъв пристъп на жестока ирония към себе си. — Не, нищо.

— Какво искаш? — попита той.

— Вероятно твоите хора ще убият този човек… Но той тръгна с колата от Солун само заради мене.

— Кой е този човек?

— Фон Гайер, директорът на Немския папиросен концерн… — Сълзите й пресекнаха изведнъж. Тя добави страхливо и гузно: — Не можеш ли да го спасиш?

Последва мълчание, в което той напрегна паметта си, а после се усмихна горчиво:

— О, фон Гайер!… Знам… — Той щеше да каже „твоят любовник“, но замълча. — Заради тебе той даваше големите контингенти на „Никотиана“, нали?

— Не говори сега така!… — простена тя като животно, ударено с пръчка. — Заповядай на хората си да не го убиват!…

Той помисли малко и каза:

— Не!… Аз не мога… нямам право да им заповядвам това.

— Направи го заради мене.