Тъмното обединение

— Провалихме се. Дори и след като й бяхме обещали… — Мередит също не можа да продължи. Нямаше какво повече да се каже.

— Но сега полицаите трябва да ни повярват — заговори Бони, като погледна първо към Мат, а после и към Мередит, търсейки поне една причина, заради която полицаите да им бъдат благодарни. — Трябва да ни повярват.

— Не — опроверга я Мат, — няма да ни повярват, Бони, защото вече обявиха, че е било самоубийство.

— Самоубийство? А те видяха ли стаята? И наричат това самоубийство? — извика Бони, внезапно извисила глас.

— Те припомниха, че тя била душевно неуравновесена. Казват още, че тя… докопала някакви ножици…

— О, Боже мой — ахна Мередит и се извърна.

— Те си мислят, че се е чувствала виновна, задето е убила Сю Карсън.

— Някой е нахлул в къщата — извика Бони ядосано. — Поне това са длъжни да признаят!

— Не. — Гласът на Мередит беше по-мек, като на много уморен човек. — Виж този прозорец тук. Цялото стъкло е изпопадало само навън. Следователно го е счупил някой отвътре.

И това си остава необяснимо в цялата картина, помисли си Бони.

— Вероятно той го е направил, за да изскочи навън — отбеляза Мат. Те се спогледаха, унили и посърнали.

— А къде е Стефан? — попита Мередит. — И той ли е там, отпред, където всеки може да го види?

— Не, след като разбрахме, че Вики е мъртва, тръгна насам. Тъкмо бях решила да го търся. Трябва да е някъде наоколо.

— Шшт! — прекъсна го Бони. — Виковете отпред заглъхнаха. Както и писъците на жената.

При това относително затишие те успяха да чуят, макар и слабо, някакъв глас от чернеещите се орехи в дъното на двора.

— … докато очаквахме ти да я охраняваш!

От интонацията, с която бе отправен този упрек, кожата на Бони настръхна.

— Това е той! — зарадва се Мат. — С Деймън е. Хайде!

Когато приближиха орехите Бони можеше съвсем ясно да чува гласът на Стефан. Двамата братя се бяха изправили там, огрени от лунната светлина и вперили гневни погледи един в друг.

— Аз ти повярвах, Деймън. Повярвах ти! — повтаряше Стефан. Бони никога не го бе виждала толкова гневен, дори и при схватката с Тайлър на гробището. Но сега имаше нещо повече от гняв.

— А ти просто си оставил всичко това да се случи — продължи Стефан, без въобще да погледне към Бони, Мат и Мередит, без дори да даде шанс на Деймън да му отговори. — Защо не направи нещо? Ако си толкова голям страхливец, че не смееш да се биеш с него, можеше поне да ме повикаш. А ти само си стоял тук!

Лицето на Деймън беше напрегнато, но си оставаше непроницаемо. Черните му очи блестяха и сега в него не бе останало нищо от ленивото му и небрежно поведение. Изглеждаше скован и крехък като стъкло. Отвори уста и се опита да се защити, но Стефан го прекъсна.

— Вината е моя. Трябваше по-добре да обмисля всичко. Те всички го знаеха и ме предупредиха, но аз не се вслушах в съветите им.

— О, така ли са ти казали те! — Деймън изгледа сърдито застаналата отстрани Бони. Прониза я студена тръпка.

— Стефан, почакай — обади се Мат. — Мисля, че…

— Трябваше да се вслушам в съветите им! — повтори Стефан още по-гневно. Дори не поиска да изслуша Мат. — Трябваше да стоя до нея, след като й бях обещал, че ще бъде в безопасност… а аз я излъгах! И тя е умряла с мисълта, че съм я предал. — Бони видя как лицето му се присви, като че ли чувството за вина го разяждаше като заливане с киселина. — Ако бях останал тук…

— Сега и ти щеше да си мъртъв! — просъска Деймън. — Той не е обикновен вампир, с каквито досега си си имал работа. Щеше да те пречупи на две като суха съчка…

— И така щеше да е по-добре! — извика Стефан. От вълнение гърдите му силно се повдигаха. — По-добре да бях умрял с нея, отколкото да седя и само да се озъртам! Какво стана, Деймън? — Стефан бе възвърнал самообладанието си и изглеждаше значително по-спокоен, дори прекалено спокоен. Зелените му очи грееха трескаво на бялото му лице, а гласът му оставаше озлобен, пръскащ отрова. — Да не би да си бил много зает да преследваш някое друго момиче из храстите? Или просто си толкова незаинтересован, че си предпочел да не се намесваш?

Деймън не каза нищо. Беше бледен като брат си, с напрегнати до болка мускули. Вълни от черна ярост се надигаха в него, докато гледаше втренчено Стефан.

— Или май просто си се забавлявал — продължи Стефан, като пристъпи още половин крачка напред, за да се озове лице в лице с Деймън. — Да, вероятно така е станало. Харесало ти е да бъдеш с някой друг убиец. Е, добре ли беше, Деймън? Той позволи ли ти да погледаш?

Деймън рязко вдигна юмрук и удари Стефан.

Стана толкова бързо, че Бони не успя да проследи движението. Стефан падна по гръб на меката почва, с разтворени крака. Отзад Мередит изкрещя нещо, а Мат скочи към Деймън.

Смел е, каза си Бони разсеяно, но глупав. Въздухът беше зареден с електричество. Стефан вдигна ръка към устата си и напипа кръвта си, изглеждаща черна на лунната светлина. Бони приклекна до него отстрани и сграбчи ръката му.

Деймън тръгна към Стефан. Мат също се изтъркаля на тревата до Стефан. Надигна се на колене и вдигна едната си ръка.

— Стига, момчета. Достатъчно. Стига! — извика той.