Тъмното обединение

— Не! — надигна глава Бони. Искаше да го сграбчи за ръката, за да се върне при нея. Не можеше да преодолее отвратителното повдигане в стомаха си, което изпита още когато Тайлър спомена за Вики. Но беше твърде късно. Още от завоя на улицата Бони разбра, че беше прекалено, безвъзвратно късно. Мат също беше сломен от гледката.

— Ти остани, Бони. И дръж вратата заключена. Аз ще ги последвам — каза й Мередит.

— Не! До гуша ми дойде всеки да ми казва да остана! — изкрещя Бони и трескаво задърпа колана си, докато най-после го разкопча. Все още плачеше, но виждаше достатъчно, за да изскочи от колата и да се втурне към къщата. Зад себе си чу задъханото дишане на Мередит.

Цялата суматоха бе в предната част на къщата — някакви хора крещяха, една жена пищеше, от полицейските радиостанции се чуваха накъсаните гласове на диспечерите. Бони и Мередит се насочиха право към задния двор, към прозореца на стаята на Вики. Какво не е наред в тази сцена, трескаво се питаше Бони, докато наближаваха задния двор. Не можеше да се отрече, че нещо не беше както трябва, но не успяваше да се досети какво бе то. Прозорецът на Вики беше отворен, но той нямаше как да е отворен! Средното му стъкло не можеше да се отваря. Как тогава завесите в нейната стая се ветрееха навън като краища на риза…

Не, не беше отворен, а счупен. Парчета стъкло бяха пръснати навред по покритата с чакъл алея. Някои от тях стърчаха като остри зъби. Прозорецът на Вики е бил разбит отвътре.

— Тя го е пуснала вътре — извика Бони, обзета от ярост, която я довеждаше до агония. Защо го е направила? Защо?

— Стой тук — каза й Мередит, докато навлажняваше пресъхналите си устни с език.

— Престани да ми казваш какво да правя! Мога и сама да се справя, Мередит. Направо съм бясна. Мразя го! — Сграбчи Мередит за ръката и двете заедно продължиха напред.

Зеещата дупка се приближаваше все повече и повече. Завесите буйно се вееха през нея. Но все пак оставаше достатъчно пространство, за да се надникне вътре.

В последния момент Мередит изтласка Бони настрани, за да погледне стаята преди нея. Но вече и това нямаше значение. Психичните дарби на Бони се бяха пробудили и й бяха подсказали какво може да очаква. Вътре опустошението приличаше на кратер, останал в земята след падането и експлодирането на някой метеорит. Или като овъглен скелет на гора след буен пожар. Във въздуха още се усещаше доскорошното присъствие на насилие и Силата, но основното събитие бе приключило. Тук бе имало жестоко насилие.

Мередит се извърна от прозореца, преви се надве и повърна. После стисна юмруци тъй силно, че ноктите й се впиха в дланите й. Тогава Бони се наведе напред и огледа стаята.

Първо я порази миризмата. Тежка, задушаваща, като от месо, застояло в бакърен съд. Почти можеше да я вкуси и вкусът й напомняше за усещането при прехапан по невнимание език. Стереоуредбата свиреше нещо, което тя не можеше добре да чуе заради писъците откъм предната врата и пулсирането на кръвта в ушите си. Очите й, след като постепенно се адаптираха от мрака навън, сега успяха да видят само едно: червено.

Защото това беше новият цвят в стаята на Вики. Не беше останала никаква следа от предишния нежен светлосин цвят. Червени тапети, червен люлеещ се стол. Големи крещящоярки червени петна по пода. Като че ли някакво побъркано хлапе бе докопало цяла кофа с червена боя и се беше развихрило.

От стереоуредбата се чу изщракване и тя отново започна да свири мелодията от началото. Бони се шокира, когато песента отново зазвуча.

Беше „Лека нощ, любима“.

— Какво чудовище! — ахна Бони. Остра болка прониза стомаха й. Ръката й машинално стисна рамката на прозореца, силно, по-силно, още по-силно. Мразя те, чудовище! Мразя те!

Мередит я чу, изправи се и се обърна. Дръпна я за косата и я накара да диша дълбоко, за да й помогне да се съвземе.

— Порязала си ръката си — каза й тя. — Чакай, нека я погледна.

Бони дори не беше разбрала, че е стиснала парченцето счупено стъкло, останало в рамката. Остави Мередит да й прегледа ръката, но вместо да й позволи да я превърже, я обърна и силно стисна студената ръка на приятелката си. Но Мередит продължаваше с опитите си да й помогне, да се погрижи за раната й.

— Давай — каза й Бони, като се взря в очите на приятелката си. — Плачи, Мередит. Крещи, ако ти се крещи. Но го излей навън. Сега не си длъжна да си разумна и да сдържаш всичко вътре в себе си. Днес имаш правото да си сломена след тази загуба.

За миг Мередит остана там, цялата разтреперана, но после поклати глава в отчаян опит за усмивка.

— Не мога. Просто не го умея. Хайде, нека пак да погледна ръката ти.

Бони би могла още да спори, но точно тогава Мат се показа зад ъгъла. Огледа се напрегнато във всички посоки, за да открие двете момичета.

— Какво правите тук?… — заговори той, но след малко видя прозореца.

— Тя е мъртва — изрече Мередит яростно.

— Зная. — Мат приличаше на лоша преекспонирана фотография на самия себе си. — Казаха ми онези пред къщата. Те са я изнесли… — Той млъкна.